Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
При все това планината се простираше доста напред и ние
значително се отдалечихме от лагера на Съхранителите. Гора-
та ставаше по-гъста, а светлината по-слаба, докато слънцето
потъваше зад хоризонта.
– Жилището се намира, така да се каже, в предградията –
рече Джошуа извинително. – Ние постоянно се разрастваме и
в центъра на града не е останало много място. – Помислих си,
че определението „град“ е доста преувеличено, но си премъл-
чах. Да. Определено съм сноб. – Но има доста пещери, така че
все още има къде да живеем.
– Те естествени ли са? – попитах аз.
– Някои да. Други са изоставени мини.
– Хубаво е тук – отбелязах. Харесваха ми широколистните
дървета. Може и да ми беше мъчно за Монтана, но големите
им листа бяха в приятен контраст с боровите иглички. – И хей,
тук си самостоятелен, нали?
– Така е – усмихна се той. – Мислех, че ще ти се стори...
не зная. Твърде грубо и недодялано. Или дивашко. Навярно
смяташ, че всички сме диваци.
Наблюдателността му ме стресна. Повечето от Съхраните-
лите защитаваха изключително яростно начина си на живот.
Затова изобщо не ми бе хрумнало, че някой от тях би си поми-
слил, че един чужденец би се осмелил да го критикува – или че
на който и да е от тях ще му пука за това.
– Тук просто е различно – казах дипломатично. – Много
по-различно от местата, с които съм свикнала. – Прободе ме
носталгия за всички хора и места, от които сега бях откъсна-
та. Лиса. Ейдриън. Нашите приятели. Кралския двор. „Свети
Владимир“. Побързах да се отърся от чувството. Сега не беше
време да увесвам нос, а и по-късно щях да проверя Лиса.
– Бил съм в човешките градове – продължи Джошуа. – И
на други места, където живеят Опетнените. Разбирам защо ги
харесваш. – Доби леко смутен вид. – Не бих имал нищо про-
тив електричеството.
– Тогава защо не го използвате?
165
р и ш е л м и й д
– Щяхме, ако можехме. Но сме твърде отдалечени, а и
всъщност никой не знае, че живеем тук. Хората с лилиите каз-
ват, че е по-добре да се укриваме.
Не се бях сетила, че те просто са принудени да живеят при
тези условия, за да останат скрити. Запитах се до каква сте-
пен изборът им на живот се дължи на придържането към така
наречените древни традиции... и доколко е повлиян от алхи-
миците.
– Пристигнахме – оповести Джошуа и ме изтръгна от раз-
мишленията ми.
Посочи към тъмна дупка на нивото на земята. Отворът
беше достатъчно голям, за да влезе възрастен човек.
– Хубаво е – заявих. По-рано бях забелязала, че някои от
пещерите са разположени по-нависоко в планината и бях на-
блюдавала как обитателите им трябва да изкачват скалата с
голи ръце или да използват ръчно направени стълби. Лесният
достъп до отвора на пещерата си беше истински лукс.
Джошуа остана изненадан от признанието ми.
– Наистина ли ти харесва?
– Наистина.
Вече почти се бе смрачило. Той се спря, за да запали една
факла, а след това го последвах вътре. Отначало трябваше да
вървим наведени, но колкото по-навътре навлизахме в пеще-
рата, толкова таванът ставаше по-висок и накрая проходът
премина в широко, кръгло пространство. Подът представля-
ваше утъпкана корава земя, а каменните стени бяха груби и
назъбени. Това беше естествена пещера, но забелязах, че са
положили усилия да се облагороди. Подът беше почистен и
подравнен, а в ъгъла видях струпани камъни и скали – явно
бяха събрани там, за да се разчисти мястото. Имаше и мебели:
тесен дървен стол и матрак, който, според мен, едва можеше
да побере и един човек.
– Сигурно мислиш, че мястото е малко – предположи Джошуа.
Истина беше, но всъщност беше по-голямо от стаята ми в
общежитието в „Свети Владимир“.
– Ами... да, но искам да кажа, ти на колко си години?
– Осемнадесет.
– Колкото мен – заключих. Това изглежда го направи много
166
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
щастлив. – Да си имаш собствена пещера на осемнадесет го-
дини, си е направо жестоко. – Щеше да бъде още по-жестоко,
ако имаше ток, интернет и течаща вода, но нямаше нужда да
се впускам в подробности.
Сините му очи направо засияха. Не можех да не забележа
колко чудесно контрастират със загорялата му кожа. Побър-
зах да пропъдя мисълта. Не бях тук, за да си търся гадже. Но
очевидно май само аз смятах така. Джошуа внезапно пристъ-