Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Изабел дръпна потничето си надолу и го изгледа свирепо.
— Вече не чукаш ли?
— Това… това е моята стая! — изломоти той. Като че ли нарочно се мъчеше да не поглежда към Изи и Саимън, които наистина се намираха в доста неловка поза. Саимън бързо се отдръпна от Изабел, която се надигна и отупа дрехите си, сякаш махаше прашинки. Саимън се изправи по-бавно, мъчеики се да загърне двете половини на разкъсаната си риза.
— Защо всичките ми дрехи са на пода? — попита Алек.
— Опитвах се да намеря нещо за Саимън — обясни Изабел. — Мориин го облякла в кожени панталони и риза с волани, защото бил неиният роб от любовен роман.
— Нейният какво?
— Роб от любовен роман — повтори Изабел, сякаш брат и се държеше особено тъпо.
Алек поклати глава, като че ли сънуваше лош сън.
— Знаеш ли какво? По-добре не ми обясняваи. Просто… се облечи… облечете се и двамата.
— Няма да си тръгнеш… така ли? — кисело каза Изабел и слезе от леглото. Взе си якето и го облече, а после подхвърли зеления пуловер на Саимън, които на драго сърце смени ризата си на поет, която бездруго беше станала на ленти.
— Няма. Това е моята стая, а и трябва да говоря с теб, Изабел — троснато каза
Алек.
Саимън взе чифт дънки и някакви обувки от пода и отиде в банята, за да се преоблече, като нарочно се забави възможно наи-дълго. Когато наи-сетне излезе, Изабел седеше на разхвърляното легло с напрегнат, притеснен вид.
— Значи, отново ще отворят Портал, за да могат всички да се приберат. Хубаво.
— Хубаво е, но онова, което почувствах… — Алек несъзнателно докосна горната част на ръката си, близо до парабатаиската руна. — …то не е хубаво. Джейс не е мъртъв — побърза да добави, когато Изабел пребледня. — Щях да го разбера, ако беше така. Ала нещо се е случило. Нещо с небесния огън според мен.
— Знаеш ли дали сега е добре? Ами Клеъри? — настойчиво попита Изабел.
— Ей, я чакайте малко — прекъсна ги Саймън. — Какво за Клеъри? И Джейс?
— Двамата минаха през Портала — мрачно каза Изабел. — Отвеждащ в битката край Цитаделата.
Саимън си даде сметка, че несъзнателно беше посегнал към златния пръстен на ръката си и го стиска здраво.
— Не са ли твърде малки?
— Е, не е, като да поискаха разрешение — обясни Алек, които беше облегнал гръб на стената. Изглеждаше уморен, сенките под очите му приличаха на синини. — Консулът опита да ги спре, но не можа.
Саймън се обърна яростно към Изабел.
— И ти не ми каза?
Изабел не смееше да срещне очите му.
— Знаех, че ще се побъркаш.
Алек местеше поглед между Изабел и Саймън.
— Не си му казала? За това, което се случи в Гард?
Изабел скръсти ръце на гърдите си и придоби предизвикателен вид.
— Не. Срещнах го на улицата и се качихме тук, и… и изобщо не ти влиза в работата.
— Влиза ми, ако ще го правите в моята стая — заяви Алек. — Ако ще използваш Саимън, за да забравиш, че си ядосана и разстроена, това си е твоя работа, но го прави в собствената си стая.
— Не го използвах…
Саимън си спомни как грееха очите и, когато го видя на улицата. Помислил си бе, че е от щастие, но сега си даде сметка, че е по-вероятно да са били непролети сълзи. Спомни си начина, по които вървеше към него, с наведена глава и прегърбени рамене, сякаш се мъчеше да не рухне.
— Всъщност точно това правеше — рече той. — Иначе щеше да ми кажеш какво е станало. Дори не спомена Джейс или Клеъри, нито че си разтревожена, нищичко.
Саимън усети как стомахът му се сви, когато си даде сметка колко умело беше отклонила въпросите му и му бе отвлякла вниманието с целувки, и се почувства толкова глупав. Мислеше, че се бе зарадвала да види точно него, ала нищо чудно изобщо да нямаше значение кой е.
Лицето на Изабел се беше вкаменило.
— Моля ти се. Не е, като да ме попита. — Беше започнала да си играе с косата си и сега вдигна ръка и се залови да я навива почти яростно на тила си. — Ако възнамерявате да стойте тук и да ме обвинявате, може би трябва да вървите…
— Не те обвинявам — започна Саимън, но тя вече беше скочила на крака. Грабна рубинения медальон, смъкна го (не особено нежно) от врата му и го надяна около своя.
— Изобщо не трябваше да ти го давам — заяви с блеснали очи.
— Той ми спаси живота.
Думите на Саймън я сепнаха.
— Саимън… — прошепна тя, ала така и не довърши, защото в този миг Алек изохка и като стисна рамото си, се свлече на пода. Изабел изтича до него и коленичи. — Алек? Алек? — Гласът й се извиси, пълен с паника.