Град на небесен огън

— Сигурна ли си, че е окей да взема дрехи назаем?

— Не може да се разхождаш наоколо, облечен по този начин — заяви Изабел. — Изглеждаш така, сякаш си избягал от любовен роман. — Тя положи драматично ръка върху челото си. — О, лорд Монтгомъри, какво възнамерявате да сторите с мен в тази спалня, където съм съвсем сама с вас? Аз, една невинна девица, без никои, които да ме защити? — Тя разкопча якето си и го метна на пода. Отдолу носеше бяло потниче. — Е — каза, хвърляйки му жарък поглед, — в безопасност ли е целомъдрието ми?

— Аз… ъъъ… какво? — Изведнъж Саймън като че ли бе забравил да говори.

— Знам, че сте опасен мъж — заяви Изабел, пристъпваики плавно към леглото. Разкопча ципа на панталоните си и ги изрита на пода. Под тях носеше черни момчешки шорти. — Някои ви наричат донжуан. Всички знаят, че сте истински сатана с жените, с вашата поетична риза с волани и неустойми панталони. — Тя се тръшна на леглото и изпълзя до него, гледаики го като кобра, която се кани да закуси с една мангуста. — Умолявам ви да помислите за моята непорочност — прошепна тя. — И за бедното ми уязвимо сърце.

Саимън реши, че това доста прилича на игра на "Тъмници и дракони", само дето би могло да бъде далеч по-забавно.

— Лорд Монтгомъри мисли единствено за собствените си желания — дрезгаво отвърна той. — И нека ти кажа още нещо. Лорд Монтгомъри притежава огромно имение… и доста обширен парк.

Изабел се изкиска и Саймън усети как леглото се раздруса под него.

— Не очаквах да се вживееш чак толкова.

— Лорд Монтгомъри винаги надминава очакванията. — Саимън я улови през кръста и я преобърна, така че тя се озова под него; черната и коса се разпиля върху възглавницата. — Маики, заключете дъщерите си на сигурно място, след това заключете прислужничките си, а накрая заключете и себе си. Лорд Монтгомъри излиза на лов.

Изабел улови лицето му в шепите си.

— Милорд — каза тя с греинали очи. — Боя се, че повече не съм в състояние да устоя на мъжественото ви обаяние и властното ви излъчване. Правете с мен каквото поискате.

Саимън не беше много сигурен какво би сторил лорд Монтгомъри, но за сметка на това знаеше какво той иска да направи. Приведе се към нея и притисна устни в неините в бавна, продължителна целувка. Те се разтвориха под неговите и изведнъж всичко беше сладостна тъмна жар, устните на Изабел докосваха неговите, първо едва-едва, ала постепенно все по-настойчиво. Както винаги, миришеше опияняващо на рози и кръв. Саимън притисна устни до онова местенце на гърлото и, където усещаше пулса и; раздвижи ги нежно, без да я ухапе, но Изи простена и ръцете и се спуснаха към предницата на ризата му. За миг той се притесни, че няма копчета, ала Изабел сграбчи материята със силните си ръце и я раздра надве, така че сега тя висеше от раменете му.

— Господи, това нещо се къса като хартия — възкликна тя и посегна да свали потничето си. Беше стигнала до средата, когато вратата се отвори и в стаята влезе Алек.

— Изи, тук… — започна, а после очите му се разшириха и той отстъпи назад толкова рязко, че си удари главата в стената зад себе си. — Какво става тук?