Град на небесен огън

Джослин сведе поглед към ръцете си… ръце на художник, които Люк толкова обичаше, гъвкави и внимателни, и вечно изцапани с мастило.

— Аз вече не съм ловец на сенки — каза тя. — Избягах от тях. И двамата го знаете. Ала един свят без ловци на сенки… това ме плаши.

— Светът съществуваше и преди нефилимите — рече Магнус. — Ще продължи да съществува и след тях.

— Свят, в които бихме могли да оцелеем? Синът ми… — започна Джослин, но не довърши, защото някои потропа на входната врата. — Клеъри? — зачуди се тя на глас. — Възможно е отново да си е забравила ключа.

— Аз ще отворя. — Люк се изправи и като размени бърз поглед с Джослин, излезе от мазето, а в главата му се гонеха безброи мисли. Джордан — мъртъв, Мая — скърбяща. Себастиан — опитващ се да настрои долноземците срещу ловците на сенки.

Отвори входната врата и в къщата нахлу студен нощен въздух. На прага стоеше млада жена с къдрава бледоруса коса и боино облекло. Хелън Блекторн. Люк едва можа да забележи, че демоничните кули над тях грееха с кървавочервена светлина, когато тя проговори.

— Нося съобщение от Гард. Става дума за Клеъри.

* * *

— Мая.

Мек глас от тишината. Мая се обърна. Не искаше да отваря очи. В мрака я чакаше нещо ужасно, нещо, от което можеше да избяга, ако продължеше да спи, завинаги.

— Мая.

Наблюдаваше я от сенките, бледи очи и тъмна кожа. Брат и. Даниел. Пред погледа и той откъсна крилата на една пеперуда и остави телцето да падне, потръпващо, на земята.

— Мая, моля те.

Леко докосване по ръката. Тя се изправи рязко, дръпваики се инстинктивно назад. Гърбът и се удари в стена и тя изохка и отвори очи. Те бяха залепнали, по клепачите й имаше сол. Беше плакала в съня си.

Намираше се в полуосветена стая с един-единствен прозорец, гледащ към криволичеща улица. През изцапаното стъкло виждаше голите клони на дърветата, както и ръба на нещо метално… противопожарна стълба, предположи тя.

Погледна надолу — тясно легло с желязна табла и тънко одеяло, което тя беше изритала в долния краи. Гърбът и беше долепен до тухлена стена. Краи леглото имаше стол, стар и очукан. Бат седеше в него и тъкмо отпускаше ръка.

— Съжалявам — каза той.

— Недей — изръмжа Мая. — Не ме докосвай.

— Пищеше. Насън.

Мая обви ръце около тялото си. Беше по дънки и потниче. Пуловера, които носеше в Лонг Айлънд, го нямаше и кожата на ръцете й настръхна.

— Къде са дрехите ми? Якето, пуловерът…

Бат се прокашля.

— Бяха покрити с кръв, Мая.

— А. — Сърцето думкаше в гърдите й.

— Помниш ли какво се случи? — попита Бат.

Тя затвори очи. Спомняше си всичко — пътуването, пикапа, горящата сграда, брега, осеян с трупове. Джордан, които рухва в ръцете и; кръвта му, която блика около и върху нея като вода и се смесва с пясъка. "Гаджето ти е мъртво."