Изчезналата Библиотека

„Е, сега какво, по дяволите, трябва да кажа?“

Освен надрасканата дума на стената единственото средство, с което разполагаше, беше чантата й, пълна с документи от Оксфорд. Извади двете писма на Арно и страницата с указания. Прехвърли ги през пръстите си и бързо огледа ръкописния текст, а после се застави да забави темпото и да види дали там няма нещо, което да й помогне. Писмата обаче не й разкриха нищо, което да й се стори важно. Текстовете я бяха отвели до Оксфорд и до малкия надпис в църквата, но не посочваха какво трябва да направи тук. Поне на пръв поглед не разкриваха нищо. Но това, осъзна тя, навярно е било намерението на Арно.

Връзката с Оксфорд събуди спомен и Емили запрелиства страниците, докато намери тази, която за първи път я накара да възприеме пътуването си като мисия - страницата с малкия символ, неин пътепоказател и в двата града, заедно с трите нишки, които бе принудена да разгадае. Отгоре на страницата беше краткият надпис: Две за Оксфорд и една след това.

„Какво каза Кайл?“ - запита се Емили и се замисли за коментарите, които бе направил асистентът на Уекслър, докато седяха заедно в стаите на професора в колежа. „Идват три твърдения, по-нататък на страницата. Спокойно можем да предположим, че две от тях се отнасят за места тук в университета, а едно - за някъде другаде.“ Когато споменът се върна, Емили изпита огромно възхищение от младежа, с когото се запозна в Оксфорд. Ако предчувст -вието й се окажеше вярно, щеше да е третият път, в който Кайл й помагаше в момент на разочарование.

Емили огледа страницата по-надолу, под символа, към трите твърдения, които Холмстравд бе написал, за да привлече вниманието й Първите две й бяха познати и вече бяха доказали важността си. Под тях се намираше третата и последна нишка на Арно.

Петнайсет, ако е до сутринта.

Тези думи не означаваха нищо за Емили, но точно в този миг тя не търсеше смисъл. Търсеше само какво да каже.

Отново погледна към вратата и с възможно най-твърд глас изрече безсмислената фраза през нея, към кабинета от другата страна:

- Петнайсет, ако е до сутринта.

Измина един безкраен миг, през който всяка надежда на Емили сякаш изчезна, а от тъмнината изплуваха всички съмнения. „Ами ако това не са правилните думи?“ Беше последната нишка, с която разполагаше.

После се чу щракване.

Погледът й се стрелна надолу към бравата и забеляза как тя бавно, със скърцане се обърна наляво, спря и застина. Вратата внезапно се отвори. Мъжът стоеше на прага със същия непоколебим вид като първия път и очите му отново бяха приковани в нейните. Без да отмества поглед от нея, проговори:

- Влезте.