Паралелни лъжи

Пробният пуск на влака стрела бе насрочен за след четири дни. Щеше да измине отсечката от „Пенсилвания Стейшън“ в Ню Йорк до Вашингтон. Всичко, над което Алварес бе работил, сега зависеше от следващите четири дни.

Бистрото срещу „Пауел“ бръмчеше от разговори, по масите подрънкваха прибори и съдове; ухаеше на копър и розмарин, долавяше се и топлият, сладък аромат на шоколад от суфлето. Джилиан стоеше и слушаше внимателно с молив в ръка, в очакване на поръчката.

— Исках да те видя пак — каза й той, погледна надолу към чашата с вино и я завъртя около столчето й.

Джилиан се огледа наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава, и остана неподвижна — нищо не подсказваше споделената им интимност.

— Ето ме.

— Исках да се извиня — продължи той. — Не съм сигурен за какво, но мисля, че ти дължа извинение.

— Не съм малко момиченце. Не е нужно да се извиняваш. Имах желание да го направя, откакто станах на тринайсет. — Засмя се. — Просто беше изпълнена още една от малките житейски мисии.

— Бих хапнал печена пържола. Със спанак — започна да поръчва той, играейки си с приборите.

— Коя беше жената онази вечер?

— Обясних ти.

— Да, но не ти повярвах.

— Май не биваше да се връщам.

— А защо го направи?

— И малко картофи, ако имате. И супа за начало.

— Не постъпвай така.

— Патешка супа — уточни той. — Никакви вегетариански боклуци. Не сервирате такива, нали? Не и на такова място.

— Трябва да отседнеш някъде — прецени тя. — Можеш да останеш при мен.

— Имам си стая. Добре съм.

Тя се наведе по-близо и ядосано прошепна:

— Първо спиш с мен, после изпитваш чувство за вина и се връщаш. Куцаш. Ранен си. Имаш неприятности, ако се съди по накуцването и нежеланието да споделиш с мен какво става. И очакваш просто да ти запиша поръчката, така ли? — Завъртя се на пета и се запъти ядосана към кухнята.

Нещо подсказваше на Алварес да си тръгне, преди тя да се е върнала. Ето, възникнаха усложнения. А се бе надявал на приятна вечеря. Направи грешка, като дойде тук. Тя навярно бе доловила намеренията му, защото се върна в залата с чантичката си в ръка. Някак странно изглежда сервитьорка с чантичка. Той вече се беше изправил, когато тя приближи до него.

— Случвало ли ти се е да преживееш един от онези моменти, когато виждаш нещата съвършено ясно? Съвсем точно? Съвсем вярно? Не ме питай защо, но щом видях това във вестника… си помислих за теб. — Извади от чантата статия, откъсната от вестник.

Той отказа да я вземе и тя я остави на масата. На снимката се виждаше влаковата катастрофа в Тер Хаут.

— Семейството ти. Начинът, по който се държа с мен, така… нервно… онази нощ. Тайнствено. А после тази статия. — Наведе се към него и прошепна: — Какво става, Бърт? — Топлият й дъх по врата му го накара да потрепери.