Maskata na zloto [calibre 2.47.0]

— Защо го харесваш толкова много?

— Защо се страхуваш толкова от него?

Бекер вдигна ръце.

— Хубаво, ще го взема, ще го взема!

— Не си длъжен.

Бекер се разсмя и я прегърна. Прегръдката се превърна в нещо по-сериозно и след няколко минути те се отпуснаха на дивана, галейки се с копнеж през дрехите. Сладко и предиз­викателно, те се влудяваха един друг от желание, докато Джак не дойде да им каже „лека нощ“. Погледнаха го невинно, ус­михнати до уши.

Бекер стана от леглото в два часа след полунощ, събра безшумно дрехите си и тръгна на пръсти към вратата. Карин лежеше на нейната страна с гръб към него, но промененият ритъм на дишането ѝ му подсказа, че е будна.

— Внимавай - обади се тя със продрезгавял от съня глас.

— Добре. Заспивай.

— Сигурен ли си, че трябва да го правиш?

Бекер замря в тъмнината с риза и панталони в ръка.

— Трябва - отговори той най-сетне.

Тя се обърна към него. Лицето ѝ бе само бледо петно без черти.

— Знаех, че ще го направиш тази нощ - прошепна тя.

— Как разбра?

— Различен си, когато се бориш с него - отвърна тя, имайки предвид вътрешния порив, който го тласкаше навън сега. - Любиш ме по друг начин.

— Така ли?

— По-нежен си от обикновено и някак по-прочувствен, по-емоционален... Не мога да го обясня с думи, но го чувст­вам ясно.

— В главата ми нямаше нищо друго освен чисто жела­ние за любов с тебе. Не искам да смяташ, че не съм бил иск­рен.

— Нямах предвид това. Но има нещо, което... като... не знам. - Карин искаше да каже, че тази нощ в леглото ѝ ся­каш бе вълк с човешко сърце: звярът сякаш сдържаше сила­та и инстинкта си в тъмнината, напълно наясно какво би мо­гъл да стори с мощните си челюсти, с ужасните си зъби - оръдието на смъртта... галеше я така нежно, така всеот­дайно... сякаш внимателно вдига вълче в зловещата си паст... Беше страховито, но същевременно възбуждащо... И в те­чение на годините Карин бе започнала да очаква и да се от­дава с трепет на тези моменти, да ги търси и да ги иска, но никога не бе споменавала и дума за това. - Просто е... различно - заяви тя сега.

Бекер я изчака още малко да довърши мисълта си, ако има такова желание; после излезе от спалнята. Сънят отново я бе залюлял в топлата си люлка и тя почти не го усети.

Той изкара велосипеда от гаража, метна се върху него, завъртя педали и се понесе в нощта. Луната бе повече от на­половина пълна, но от време на време я засенчваха облаци, пришпорвани от силен вятър, и тя сякаш намигаше заговорнически на самотния колоездач. Бекер измина първия кило­метър и половина със запален фар, като държеше едното си око затворено, за да не се настройва към светлината. Когато бе на няколко минути от крайната си цел, той загаси фара и отвори око.

Велосипедът се носеше почти безшумно в кламдънската нощ. Свистенето на вятъра край ушите му бе много по- силно от притъпеното съскане на гумите по асфалта - единс­твеният знак, че е бил - и отминал... Къщите бързо и мълча­ливо оставаха зад него, някои слабо осветени, други тъмни, но те не бяха толкова много, колкото дърветата: стройни ство­лове прелитаха отстрани, подредени като колчета в ограда.