В името на любовта
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Американска лейди #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Grizli777
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «В името на любовта». Краткое содержание книги:
— Зная, но… – Ризотото беше прекалено солено и Джорджи побутна купата настрани. – Разкажи ми още веднъж как сте се запознали.
Той въздъхна.
— Срещахме се в колежа през последната година. Аз играех Бекет в „Убийство в катедралата”, а тя дойде да ме интервюира за университетския вестник. Привличане на противоположностите. Тя беше много разсеяна и нехайна.
— Обичаше ли я?
— Джорджи, това беше толкова отдавна. Сега трябва да се съсредоточим върху настоящето.
— Обичаше ли я?
— Много. – Нетърпението, с което изрече думата, й подсказа, че го казва само защото знаеше, че тя иска да чуе точно това.
Докато се взираше в неизяденото си ризото, Джорджи осъзна, че по някаква странна ирония беше започнала да се чувства много по-свободно с разпътния си съпруг със съмнителна репутация, отколкото с баща си. Но навярно се дължеше на факта, че не я бе грижа за мнението на Брам.
Може би някой ден щеше да престане да се интересува толкова много и от мнението на баща си.
Към края на обяда угризенията й взеха връх и тя импулсивно го покани на обяд през уикенда. Щеше да покани и Трев, както и да помоли Мег да остане още няколко дни. Можеше дори да позвъни на Лора. Нейната марионетка агент умееше да води неангажиращи разговори на маса, а тъй като Брам и баща й щяха постоянно да се заяждат един друг, беше й необходим буфер.
Чаз се разфуча, когато й съобщи намерението си да наеме фирма за кетъринг.
— Моите ястия винаги са били достатъчно добри за Брам и приятелите му – изсумтя възмутено икономката, – но предполагам, че ти си прекалено претенциозна.
— Чудесно! – не й остана длъжна Джорджи. – Щом искаш да готвиш, готви тогава. Аз просто се опитвах да ти улесня живота.
— В такъв случай кажи на Арън, че трябва да ми помага при сервирането.
— Добре – съгласи се Джорджи, но не издържа и попита: – За какви приятели на Брам си готвила? Откакто съм тук, не е имал никакви гости.
— Разбира се, че е имал. Готвих за приятелките му. И за Тревър. Както и за онзи здравеняк, режисьора, господин Питърс, преди два месеца.
Значи, Ханк Питърс наистина се е срещал с Брам. Интересно.
Неприятната шумотевица заради снимките от балкона най-сетне започна да стихва, но Джорджи и Брам трябваше отново да се появят пред публиката, преди всичко да е започнало отново. В четвъртък, два дни преди вечерята, двамата се отбиха в „Пинкбери” в Западен Холивуд. Напоследък Брам не се оплакваше от липсата на сексуален живот, което беше доста смущаващо. Дори се държеше така, сякаш това няма никакво значение, само дето се размотаваше из къщата гол до кръста и докосваше ръката й, когато минаваше покрай нея. Джорджи имаше чувството, че се пече на бавен огън.
Той си играеше с нея.
Сладкарницата „Пинкбери” в Западен Холивуд се бе превърнала в любимо свърталище на знаменитостите, което означаваше, че наоколо винаги гъмжеше от папараци. За разходката Джорджи избра тъмносин панталон в комплект с бяла блуза с дълбоко, извито деколте, отпред с шест червени пластмасови копчета в ретро стил. Отне й един час, за да се приготви. Брам беше с джинсите и тениската, които бе облякъл сутринта.
Джорджи си поръча замразен йогурт с пресни боровинки и манго. Брам промърмори, че предпочита „Деъри Куин”, и нищо не си поръча. Когато излязоха, неколцината фотографи, дебнещи наоколо, тутакси насочиха обективите си към тях.
— Джорджи! Брам! Не сме ви виждали от няколко дни. Къде бяхте?
— Ние сме младоженци – сопна се Брам. – Къде, мислите, че сме били?
— Джорджи, ще кажеш ли нещо за спонтанния аборт на Джейд Джентри?
— Говори ли с Ланс?
— А вие двамата смятате ли да имате деца?
Въпросите се сипеха от всички страни, докато не се намеси един репортер с бруклински акцент:
— Брам, все още ли ти е трудно да си намериш прилична работа? – подвикна той. – Предполагам, че паричките на Джорджи са ти дошли точно навреме?
Брам се напрегна, а Джорджи побърза да го хване за ръката.
— Не ви познавам – разтегна тя устни в усмивка, – но дните на Брам, когато мачкаше досадни фотографи като червеи, още не са съвсем отминали. Или точно това искате?
Останалите папараци изгледаха мъжа с презрение, но държаха фотоапаратите и камерите в пълна готовност, в случай че Брам се развилнееше. Снимка с Брам, раздаващ юмруци, щеше да струва хиляди долари и навярно щеше да донесе доста тлъсто съдебно обезщетение за фотографа, предизвикал нападението.
— Няма да го ударя – рече Брам, когато двамата най-сетне се измъкнаха от хватката на чакалите. – Не съм толкова глупав, че да се уловя на въдицата на онзи боклук.