Правилата на лова [bg]

Куршумите направиха на трески вече избитата от гранатата врата. Болен и замаян, Дейд се препъна вътре, стреляйки. Последното, което видя през живота си, беше един плътен лъч светлина, започващ от другия край на стаята и завършващ в гърдите му. Плътта беше разкъсана, костите смачкани, а кръвта шуртеше от дузина дупки. Безжизненото тяло беше отхвърлено назад в коридора до издаващия нечленоразделни звуци Макгонигъл.

Забръмча електромотор и преградата се вдигна. Рейнджърите се придвижиха напред. Цялата операция — от момента, в който терористите бяха започнали да се катерят по пожарната стълба, за да влязат в болницата — беше отнела две минути и двайсет и три секунди.

Фицдуейн беше проспал всичко до избухването на гранатите. После се беше събудил и бе посегнал към своя автоматичен калико. Оръжието беше изключително лесно за боравене. Предпазителят можеше да се мести с коя да е ръка, дори само с докосване. Гилзите изскачаха надолу в найлонова торбичка, докато стреляше. Оръжието беше приятелски настроено към околната среда — никакъв боклук. Балансът беше идеален. Беше заредено с трасиращ куршум. Трябваше само да го насочи и да стреля.

Точно това и направи.

— Проклятие! Проклятие! — извика Килмара и отново включи осветлението в стаята. — Върви по дяволите, Хюго! Защо трябваше да го застрелваш? Защо просто не го рани? Трябва ни човек, когото да разпитаме. Трябва да разберем кой върши това. Нужен ни е затворник. Нужни са ни някои отговори.

Фицдуейн седеше в леглото си, а от автоматичното му оръжие излизаше дим. Изглеждаше толкова опасен, колкото би могъл да изглежда човек в пижама.

— Едно скромно основание — озъби се той. — Нужно ми е да остана жив. Освен това вече съм раняван и повярвай — никак не е забавно.