![Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/2/diamantt-na-veneciya-bg-download.jpg)
Диамантът на Венеция [bg]
- Автор: Хикман Кэти
- Серия: Тайната порта #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-344-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:
Кълна се и в собствения си живот.
Силия се събуди с вик. Сърцето й препускаше.
В съня й някой се приближаваше към нея, мъж, чието лице тя не виждаше. Опита се да избяга от него, но не успя. Опита се да изпищи, но от устата й не излезе нито звук. А после нещо се тръшна отгоре й, като че ли тежък чувал, който не й позволи дори да диша, а какво остава — да мръдне. А после болката, едновременно пронизваща и силна — болката между краката й. И усещането сякаш някакви хищни нокти, метални или птичи, или може би човешки я раздират и разкъсват, разтваряйки я, разчеквайки я. Бузата й — опряна в голите дървени дъски, под гърба й твърда купчина, като навито въже, наоколо смрад от нещо почти познато, но мъртво и разложено — може би риба? Хайде, момчета, заемайте се по-бързо! А после друго нещо, нещо невидимо, твърда плът или твърда кост, която я мушка непохватно в горната част на бедрата — Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем по домовете си! — после все по-надолу и по-надолу, все по-близо и по-близо, търсейки тайното й място, вече разкъсано и окървавено, но всеки път пропускайки мишената, докато накрая — пауза, не по-дълга от половин удар на сърцето — го намира. Странното затаяване на дъх, миризмата на риба в ухото й, по бузата й и дори по устните й, и тя осъзнава с ужас, че той я ближе с език, лиже лицето й, онази част от него, която не е притисната към дъното на лодката, значи това е, о, боже, той забива нещото си в нея и започва силно да я удря с него, без да й даде миг покой о, боже, болката, болката, помогни ми, господи, дъхът му в ухото й, този път като ридание, дълбоко, дълбоко навътре и дълбоко, дълбоко надолу, и чувството, че ако това продължи още малко, с още някого от тях, тя просто ще се сцепи на две…
Силия седна. Нощницата й беше подгизнала от пот.
Изминаха няколко мига, докато осъзнае къде се намира. Беше нощ и тя лежеше с останалите жени в една редица на палубата на малкия кораб. За нощта бяха пуснали котва в малко заливче. На брега пред нея, по стръмния склон растяха борове с огромни корони, като чадъри. Дори и на откритата палуба горещината на нощния въздух беше непоносима. Щурците, които по цял ден огласяха тези брегове, сега се бяха умълчали. Но малките шумове на самия кораб бяха навсякъде около нея — слабото скърцане на дървенията, стърженето и стенанието на веригата на котвата, шумоленето на някакво нощно създание в гората отсреща. Луната беше пълна и облещена, и толкова силна, че Силия виждаше дори червената лента за глава на Мариам, където тя я беше закачила — на един гвоздей на бизанмачтата.
Докато лежеше и се опитваше да се отърси от сянката на съня, тя чу звук. Нещо пляскаше във водата наблизо. Силия се изтегли на лакти до края на палубата и погледна надолу. Напред и навътре в морето, точно където луната чертаеше сребриста пътека във водата, два делфина скачаха и си играеха.
В продължение на няколко секунди тя ги наблюдаваше като хипнотизирана. А после внезапно онова, същото усещане, втурващо се, претъркулващо я, завъртащо я като пумпал — поредното парченце от мозайката…
Беше гореща лятна нощ, също като тази. Заведоха ги да гледат играещите делфини в Мраморно море.
Бяха в малка лодка — не, беше цяла флота от малки лодки — всички до една осветени със светлинки като светулки. Във въздуха ухаеше на рози. Чуваше се музика и много гласове, смеещи се гласове. Пред тях беше баржата на валиде султан, кърмата й беше инкрустирана със скъпоценни камъни, слонова кост и седеф, зъби от морски кончета и злато. Гюлбахар също беше там. Както и Турхан, и Фатма. И, разбира се, Айше… Сърцето на Силия претупа. Айше!
Но Айше имаше и друго име, нали?
Айше. Анета.
Анета. Айше.
Но всичко свърши. Така, както приливът на спомените се беше появил внезапно, внезапно и спря. Красивото видение се разми като сън. Колкото по-силно се опитваше да го задържи, толкова по-бързо изчезваше. И тя отново се озова в скърцащото корабче, с коса и дрехи, втвърдени от солта на морето, заобиколена от дишането на жените акробатки около нея.