Диамантът на Венеция [bg]

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Седеше под едно дърво на горещия склон на хълма.

Беше топло и ухаеше на билки. Над нея имаше небе с цвят на тинтява, по-надолу — синьо, синьо море. Паднала мраморна колона. Някой току-що беше заговорил. Тя чуваше думите, които се носеха със соления бриз.

Името ми е Силия Лампри.

Едва след няколко минути тя си даде сметка, че тези думи бяха изречени от собствения й глас.

Пред нея имаше две жени, който я гледаха. Или поне тя реши, че и двете са жени. Едната беше по-висока и по-едра от всички мъже, които досега беше виждала, като истински борец. Другата беше бледа и с деликатни кости, с издължено, тъжно лице. И двете я гледаха притеснено.

Името ми е Силия Лампри. Когато изрече думите за втори път, усети солта по устните си.

Двете жени се спогледаха така, сякаш току-що се беше случило чудо. Силия премести поглед от едната към другата. Установи, че не изпитва страх — само любопитство.

— Познавам ли… познавам ли ви, кадън! — изрече. Беше й толкова необичайно отново да чуе собствения си глас, че едва не избухна в смях.

— Христос! — извика жената с тъжното лице и бързо се прекръсти, напълно слисана. — Христос! — повтори пак, като че ли не знаеше какво друго да каже. А после, с глас, който беше не по-силен от шепот, добави: — Тя… тя е будна! Бързо, дай й вода, Мариам!

— Защо? — огледа ги отново Силия със свъсено чело, когато започна да осъзнава, че няма никаква представа как се е озовала на този хълм. — Аз да не би… да не би да съм била заспала?

— Да не би да си била заспала ли? — повтори жената. Погледна пак към гигантската си приятелка и сложи ръка на устата си, но не преди Силия да забележи, че устните й треперят. — Паная моу! В името на Светата Дева!

— Елена, Елена… — по-високата сложи ръка на рамото на другарката си, като че ли се опитваше да я успокои. — Хайде, недей! Ще уплашиш момичето!

Когато поднесе кожената бутилка към устните й, Силия видя, че очите й са пълни със сълзи. Другата сложи ръка на лицето на Силия, сякаш искаше да я погали, но после внезапно я дръпна неуверено.

— Но аз ви познавам, нали? — изрече Силия, защото вече беше сигурна. Вдигна малкия сребърен амулет с камбанките и го задържа в дланта си — беше поредният фрагмент от мозайката. — Да, вече си спомням… — и заговори много бързо, думите й започнаха да бликат от устата й като порой: — Вие бяхте акробатичната трупа, която през онзи ден дойде в харема, жените от Тесалоники… играхте за султана и за неговата майка валиде султан… с вас имаше и две малки момиченца, помня ги специално, защото всички кадън харесахме момиченцата… вие карахте цветя да изчезват, а после пак да се появяват иззад ушите на хората… точно както направихте преди малко с този амулет… — и рязко спря, сякаш нещо прекъсна потока на мисълта й.

Настъпи сащисана тишина.