Диамантът на Венеция [bg]

Елена се приближи и седна до Мариам, която се беше облегнала на бизанмачтата на палубата.

— Изглежда напълно щастлива, не мислиш ли? — изрече Елена. — Помни името си. Помни и нас, Бог да я благослови! Що се отнася до останалото… нищо. Дори за нещата, които непрекъснато търси в тази своя торбичка.

— А детето? — попита Мариам, спомнила си нощта, когато се беше вгледала в очите на бебето русалка. — Помни ли детето?

Но този път като никога Елена нямаше какво да каже. Само сви рамене и разпери беззвучно пръстите на ръцете си.

И Мариам, и Елена бяха наблюдавали внимателно отношението на Силия към бебето — тя го хранеше, почистваше го, преповиваше го, но със същото безразличие като преди. Нищо не се беше променило. Нито го вземаше в обятията си, нито му пееше. То като че ли не й доставяше нито удоволствие, нито болка. Като че ли нямаше никакви чувства към него.

— Да, майчина любов не се вижда — отбеляза накрая Мариам. — Сигурна ли си, че е нейното?

— Да, напълно съм сигурна — кимна Елена, която беше прегледала и почистила Силия, когато Мариам я беше докарала в лагера им, и която също имаше деца. — Има няколко разкъсвания долу, а и месечните й цикли са много тежки, така че… да, сигурна съм.

— Някак си не изглежда естествено — смръщи се Мариам и се заигра с една дупчица в кожения си жакет.

— Случва се понякога — отбеляза Елена, придърпа към себе си едно от своите момиченца и го дари със страстна целувка по бузата. — Но честно да ти кажа, Мариам, с дете като това… — погледна към приятелката си, а после бързо извърна очи, — е, може би това е начинът, по който природата се грижи за нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Мариам, Мариам — въздъхна Елена, — детето няма да оживее. Знаеш го не по-зле от мен. С всеки изминал ден отслабва все повече. Приеми го!

— Просто реших… реших, че сега може нещата да се променят, това е.

— Връщането на спомените й няма да повлияе по никакъв начин на детето — рече Елена. — И въпреки това трябва да сторим всичко по силите си, за да й помогнем… — Седналата в скута й Нана започна да се върти, за да слезе. Елена я дари с целувка и неохотно я пусна. Съдбата на младата жена й изглеждаше по-жестока от всякога, сякаш тя беше човек, носещ се по вълните на най-дълбокия океан без нищо, което да я закотви към живота.

— Може би — помести се неспокойно Мариам. — А може би не. Може би за нея ще бъде по-добре да не си спомня, мислила ли си за това?

Замисли се за собствената си история — за нещата, които беше видяла, за хората, които й бяха причинили такива страдания. Би дала всичко на света да не си спомняше! Освен това дълбоко в себе си беше сигурна, че върху тази нещастна жена е упражнено огромно насилие. Краката й, бебето… Винаги, когато си помислеше за това, Мариам усещаше, че нещо я стисва за гърлото. Ако пак видя онзи мерзавец Бочели, на всяка цена ще измъкна от него истината! Мошеникът му с мошеник! Кълна се в телата на Нана и Лея! Ако ще това да е последното нещо, което ще сторя.