Диамантът на Венеция [bg]

В центъра на двора имаше стар каменен кладенец. До него, с гръб към Карю стоеше жена и вадеше дървено ведро с вода. На краката си носеше високи налъми, за да предпази обувките си от мръсотията, а горните поли на роклята й бяха повдигнати и защипани на кръста. Мина известно време, докато той осъзнае коя е тази жена.

— Констанца?

Жената се обърна и когато видя кой стои пред нея, сложи смутено ръка на челото си.

— Аз съм — промърмори той.

— Джон Карю! — възкликна тя и се вторачи в него, като че ли беше непознат. — Уплаши ме!

Без никакъв коментар Карю пое тежкото ведро от ръцете й и го отнесе в кухнята. Констанца бавно го последва.

Кухнята също правеше впечатление със занемареността си — плочките на пода бяха мръсни, върху шкафа бяха натрупани мръсни чинии и чаши. Огнището беше отдавна загаснало. На Карю му беше необходим само един поглед, за да се увери, че тук отдавна никой нищо не беше готвил.

— Сенти… — опита се да каже нещо Констанца, но Карю я прекъсна.

— Както вече казах, това съм аз. Не е необходимо да ми обясняваш.

— През този вход обикновено не минава никой друг освен прислугата. Гостите ми пристигат винаги през главния вход… — започна объркано тя.

— Къде са те? — запита той, загледан в притесненото й лице.

— Имам предвид слугите ти.

— Откъде да знам? — повдигна рамене Констанца и свали полите си. — Помниш ли прислужницата ми Тулия? Все още идва от време на време. Но не и днес. Що се отнася до останалите — пак свиване на рамене, — не съм ги виждала от месеци.

Карю не си спомняше някога да я бе виждал на дневна светлина, както и извън величествената стая с изглед към канала, където, като същински обсипан със скъпоценни камъни феникс на младостта, тя посрещаше своите гости. На дневна светлина Констанца изглеждаше съвсем различно — лицето й беше по-старо, около очите й имаше бръчици, кожата на шията й беше започнала да се отпуска. Той си даде сметка, че може би тя съвсем целенасочено държи да посреща гостите си на светлината на свещите. Повечето от мъжете, които тя познаваше и от които зависеше, за да преживява, не бяха толкова снизходителни. На този свят няма нищо по-омразно от дърта курва, не мислиш ли? спомни си той безмилостните думи на Франческо. Но и така да беше, гледката на това как тя прави нещо толкова обикновено, като да рови из кухнята си за хляб и сирене, му се стори почти богохулствена.

Горе, приседнала още веднъж в сенките на красивата си стая, Констанца като че ли беше повече в свои води. С огромното легло с балдахин в центъра и малката масичка, покрита с турски килим, стаята заприлича на Карю на празна църква, още по-голяма и по-отекваща и отпреди.

През деня на прозорците към балкона бяха пуснати ленени щори, за да предпазят стаята от непоносимата жега, и сега Констанца ги вдигна с надеждата да се порадва малко на вечерния бриз.