Диамантът на Венеция [bg]

— Погледни! — възкликна. — Малката му ръчичка! Неговите пръстчета са като крилца на пеперуда! — изрече със светнало лице и изведнъж като че ли стана красива.

— Неговите ли? — смръщи се Силия.

— Ама разбира се! — кимна Мариам, неспособна да откъсне очи от бебето. — Той е момче, нали?

Докато великанката говореше, част от парцала се разтвори и разкри долната част на тялото му — двете крачета, слети в един крайник, миниатюрните ходила, разтворени като рибешка опашка. Инстинктивно, преди да успее да се спре, Силия извърна очи.

— Аз… аз не знам — промърмори. — Това… трудно е да се каже.

Мариам забеляза погледа й и каза:

— Няма нужда да се срамуваш.

— Да се срамувам ли? Че аз не се срамувам!

— Тогава защо се изчерви?

Което беше вярно. Бузите на Силия се бяха обагрили като домат. „Но чувството, което изпитвам, не е само срам — искаше й се да каже. — Има и отвращение. Само като го видя и ме побиват тръпки… И макар да знам, че Бог ще ме накаже за това, няма и ден, в който да не се питам какво ли би станало, ако го върна на морските дълбини.“ Но гърлото й се оказа толкова стегнато, че не можа да каже на глас нито едно от тези неща.

Дори и да се досещаше за мислите й, Мариам не каза нищо.

— Моите родители винаги са се срамували от мен — изрече, но без горчивина в гласа. — Аз винаги съм била голяма. Мислеха ме за изрод. Е — сви рамене, — може би наистина бях изрод. На единайсет години вече бях по-висока от баща си, а той беше едър мъж, канара. Равнявах му се и по сила. Опитваха се да ме крият, така че съседите в село да не ме видят, не ми позволяваха да играя с другите деца… — раздвижи бавно голямата си глава наляво-надясно, като че ли се опитваше да се отърси от спомена. — Но това мъниче — допълни и нежно загърна обратно рибешката опашка с парцала — никой няма да се срамува от него!