Диамантът на Венеция [bg]

— Обича ли? Кого?

— Онова момиче — Силия Лампри.

— Не можеш да обичаш човек, който е мъртъв — отговори Карю с тон, доста по-рязък, отколкото възнамеряваше. — Или поне на мен не ми изглежда нормално.

— Ти откъде знаеш, че тя е мъртва?

— За него е! — отсече Карю с леден поглед. — А това е същото, нали?

— Изречено от истински философ — отбеляза Констанца и се обърна към него. С огромно усилие на волята беше успяла да загърби мрачното си настроение и сега отново се усмихна игриво. — Браво, Джон Карю! Ела, пийни една чаша вино с мен, преди да си тръгнеш!

Прекоси стаята и се насочи към масичката в подножието на огромното легло, на която беше поставила малко хляб и сирене, както и гарафа с вино. Стъпките й кънтяха по голия под.

— Ами ти, Джон? — попита, докато му подаваше една от своите елегантни чаши с високи столчета. — Кажи ми, ти някога бил ли си влюбен? — запита, като го изгледа с изненадващо сериозен поглед. Но после, зървайки изражението му, се засмя.

— О, да! Чувала съм за твоите нощни приключения, за посещенията ти по манастирите! Но от мен няма защо да се страхуваш — добави, като го дари със сънливата си котешка усмивка. — Единственото, което мога да кажа по въпроса, е, че съжалявам горкото момиче, което някога ще се влюби в теб, Джон Карю!

На това Карю не отговори нищо. Приближи се до масичката. Насред хаоса от хартия и пера, мастилницата и ножа за подостряне на перата, се виждаше тестето карти тароки, с които Констанца си играеше последния път, когато той беше тук: онези, с които гадаеше. Сега той се загледа в неразгадаемите картинки на картите — Магьосника, Луната, Глупака, Обесения… Е, този сигурно ще е той, ако продължи да стои тук. За да избегне по-нататъшните въпроси, той вдигна един от листовете хартия, изпълнен с почерка на Констанца.

— Пол позволява ли ти да надничаш така в неговите неща? — повдигна вежди Констанца и се пресегна, за да вземе листа.

— Не знаех, че пишеш поезия — отбеляза той, като й го подаде.

— Един от моите покровители настоява изрично за това. И за картите, разбира се. Точно това е за един бал, който дава в градините си в Джудека утре — поясни тя, плъзна за миг поглед по стиховете върху листа, а после го остави на масичката.

А очите на Карю продължиха да се стрелкат по посока на тестето карти тароки, разпръснати по турския килим както преди. Констанца проследи погледа му.

— Спомняш ли си онзи път, когато се опитах да ти гледам на карти? Е, оттогава насам нещо все ме озадачава… — отбеляза, седна пред масичката, събра картите, размеси ги, после още няколко пъти, разстла ги като ветрило пред него и отсече: — Избери си една!

Внезапно иначе характерната за нея игривост доби някаква особена трескавост, като че ли играеше роля.

— Както казах и тогава, Констанца, аз отлично знам какво ми е подготвила съдбата — започна Карю, но за да не я обиди, осъзна, че все пак си избира карта и й я подава, без да я гледа. — Ако искаш, ще избера една и за теб. Ето! — Извади втора карта от тестето и я сложи до първата, но с лицето надолу. Тя погледна първо към него, а после към обърнатите карти.