Диамантът на Венеция [bg]

Завариха жената русалка на обичайното й място, в задната част на каруцата. Мариам беше направила импровизиран заслон от парче старо корабно платно, което беше намерила на брега, и жената лежеше под него с бебето до себе си.

Елена се приближи към тях по обичайния си начин, говорейки тихо и напевно, като че ли те бяха диви създания, които трябваше да бъдат успокоени. Носеше със себе си вода и чисто платно, и когато Мариам отнесе майката на място, встрани от техния лагер, за да я почисти, Елена разгъна детето и се зае със същата задача с него.

Когато се върна при нея, Мариам веднага усети, че нещо не е наред.

— Какво става? Да не би детето да е болно?

Елена не каза нищо, просто продължи да съзерцава детето на коляното си.

— Не, не е болно — изрече накрая по типичния си спокоен маниер, — но и нещо не е наред. Погледни го само! Все още е много мъничко, като новородено! — Вдигна бебето в ръцете си. — Тежи колкото перце! — добави, и тъжно поклати глава. — Страхувам се за него, Мариам. Не се развива добре.

Двете се вторачиха в детето за няколко минути.

— Никога не плаче — допълни по едно време Елена, но много тихо, за да не я чуе майката.

— Защо?

— Мисля… Мисля, че е твърде слабо, за да плаче. Няма сили дори за това.

Миниатюрният гръден кош на бебето се повдигаше и бързо спадаше, като че ли горкичкото се опитваше да си поеме дъх.

— Какво е според теб… момче или момиче? — запита Мариам, засрамена от въпроса си.

Елена погледна към мястото, където би трябвало да бъдат двата крака на бебето и където вместо тях имаше един-единствен крайник — две миниатюрни крачета, оформени перфектно, но слети при глезените, а ходилата — обърнати навън като опашка на риба.