Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— Прави редовни курсове и пристига тука доста точно през три месеца. Свързва ни с базите в Испания, от които получаваме хранителни припаси и преди всичко добитък за клане. Иначе трябваше да ги караме през мочурливата делта на Рона. Довежда и хората, които идват от Атлантида, а през есента взема онези, които искат да се прехвърлят там.
Варели с бензин затрополиха по траповете, около две дузини опитомени диви кози бяха поединично издърпани от борда, а после отново навързани заедно; кошове с пресовани фурми и връзки изсушена риба бяха стоварени на брега; меховете, напълнени с прясна вода от потока, бяха качени на борда, за да осигурят кораба по време на дългия му повече от хиляда километра рейс до устието на Алмансора. При несгодни ветрове на барката й трябваха тридесет и пет дни за това разстояние, цял месец — под едно безмилостно небе. Особено когато трябваше да кръстосва срещу бушуващия от запад вятър, борейки се срещу течението на нахлуващата през Гибралтарския проток вода, което южно от Балеарите ставаше все по-силно.
Няколко мрачни фигури слязоха от борда, бивши наемници. Те бяха ловували в долината на Рона и носеха на гърбовете си вързопи от кожи на боаси. Присъствуващите джуджета подушиха кожите и станаха неспокойни.
— Аз бих ги оставил тука долу — подвикна им Харалд и посочи кожите. — Ако някой от синовете на Моузес се случи на пазара, ще си имате неприятности. А той е единственият, който може да ви продаде ездитни и товарни животни. Така че бъдете разумни!
Тримата ловци се спогледаха нерешително, после хвърлиха вързопите с кожи на земята.
— Не можете ли вие да ни продадете животни? — попита единият.
— За какво ви е това тук? — посочи Харалд с презрение прашните и сплъстени червеникави кожи.
— Шейховете дават добра цена за тях.
— Ас какво ще платите камилите?
— Имаме и тигрови кожи и зъби. В Атлантида от година на година цената им расте.
— За това може да се поговори — изръмжа Харалд. Стив бе научил междувременно, че от Бермудите не може да се очаква подаяние. Самата връзка през Атлантика струваше голямо количество ценно гориво и представляваше великодушен жест. Запасите, които флотата бе изпратила оттатък в миналото, бяха наистина големи, но не и неизчерпаеми. В Западната падина дизеловото гориво беше станало вече рядкост, тъй като повечето контейнери бяха надушени от наемниците и безсмислено вдигнати във въздуха или пък лежаха на дъното на морето. Използуваха автомобилите само в извънредни ситуации, когато се касаеше за спасяване на човешки живот или за отбрана на крепостта. Ако вземеха гориво от Атлантида, трябваше да го плащат като всички товари и търговски стоки. Младата колония не можеше да си позволи да подарява.
— Сторете път! — чу Стив нечий глас. Обърна се и съзря Близард, който идеше с барката от север. Трудно можеше да го оприличи човек на джудже. Беше необикновено голям представител на расата си, с копринена, почти бяла козина. Внушителната му осанка и сдържаните движения му придаваха нещо аристократично. Излъчваше достойнство. Ако Гудлък беше горд воин, изпитан в боевете главатар, то Близард беше княз. Светлосивите му очи гледаха разбиращо и неумолимо, с тях той мълчаливо властвуваше над хората, те несъзнателно му се подчиняваха. С увереността на някакъв грандсиньор той диктуваше протокола, определяше реда на нещата. Никой в крепостта нямаше да бъде особено изненадан, ако го видеше някой ден зад бюрото на Харнис да ръководи със спокойни жестове операциите. Самките му, пет или шест, се числяха към постоянното му обкръжение. Грижеха се за телесното му и душевно благополучие и го боготворяха. Надпреварваха се да почистват и без това добре поддържаната му козина, да му тикат разни сладки неща в устата и при най-малкия порив на страст да бъдат на негово разположение.
Той слезе от борда като паша със свитата си и поздрави присъствуващите с едно благосклонно навеждане на главата. Без да ще, и Стив сведе своята.
«Пазарът» лежеше на разстояние половин дневно пътуване източно от мястото на акостирането, на един планински връх, от който се откриваше широка гледка към низината. Тук се срещаха На «неутрална» територия хора от крепостта, търговски наемници, ловци и бивши членове на приземилите се групи, които бяха напуснали службата си в крепостта и се опитваха да си изградят, както Моузес, свое собствено съществование някъде из джунглите на Южна Европа. Тук те разменяха своето производство: кожи и кожени изделия, стоки за потребление от Атлантида или от разграбени контейнери на флотата, диви животни, които са се опитвали да опитомят или отгледат. Предлагането беше жалко, но и трогателно и напомни на Стив за коледните пазари, където деца предлагаха изработени от тях неща с благотворителна цел — само дето целта тук беше да се оцелее и с малко лукс и уют да се придаде на този трудно поддържан живот някаква привлекателност.