Колието на кралицата

Франция се намираше именно в един от тези моменти. Наглед беше едно спокойно общество, чийто дух се вълнуваше, в известен смисъл хората сякаш бяха затъпели от изкуствено щастие, чийто край прозираха смътно така, както, идвайки в края на една гора, човек открива равнината между дърветата. Това спокойствие, в което нямаше нищо постоянно, нищо реално, изморяваше — хората търсеха навсякъде емоции и новости и каквито и да бяха, биваха приемани добре. Бяха станали много леконравни, за да се занимават както някога със сериозните проблеми на управлението и на молинизма38. Спореха за музиката, застъпваха се за Глук и Пушкин, пристрастяваха се към енциклопедията, вдъхновяваха се от мемоарите на Бомарше.

Появата на новата опера ангажираше повече мисълта, отколкото мирният договор с Англия и признаването на републиката на Съединените щати в Америка. Накрая това беше една от онези епохи, когато съзнанието се насочваше към истината на философите, стигащо до разочарование, когато хората се изморяваха от прозрачността на реалността. То имаше възможност да вникне до глъбините на нещата и правейки стъпка напред, се стараеше да прекрачи границите на реалния свят и да навлезе в света на мечтите и въображението.

Наистина, ако е доказано, че много ясните, дълбоко прозрени истини са единствените, които се популяризират бързо, също така безспорно е, че мистериите са много силна атракция за всички народи.

Френският народ бе неудържимо привлечен от мистерията на Месмеровия флуид, който според последователите му трябваше да възстановява здравето на болните, да дарява ум на лудите и безумие на мъдрите.

Навсякъде се вълнуваха от Месмер. Като се започне от кралското семейство, неспокойно и изолирано на трона си, и се стигне до семейството на плебея, изгладняло в кочината си, навсякъде.

Волтер беше умрял и във Франция вече нямаше и един-единствен изблик на смях с изключение на смеха на Бомарше, смях още по-горчив от този на майстора. Русо бе умрял, Франция повече нямаше религиозен философ. Русо много искаше да подкрепи Бога, но откакто Русо го нямаше, никой не смееше да рискува от страх да не бъде смазан под тежестта му. Някога войната бе сериозно занимание за французите. Кралете поддържаха за своя сметка националната доблест, а сега самата френска война беше американска война и още нещо, кралят нямаше нищо общо с нея. Наистина, там не се ли биеха за онова неизвестно нещо, което американците наричаха независимост, дума, която французите превеждаха абстрактно — свобода?

Все пак тази отдалечена война не просто на един друг народ, а на друг свят, току-що бе свършила.

Като се вземе предвид всичко, не бе ли за предпочитане човек да се занимава с Месмер, този германски лекар, който за втори път от шест години насам вълнуваше Франция повече, отколкото лорд Кромуел или господин Вашингтон, които бяха толкова далече, че вероятно никога нямаше да видят нито единия, нито другия.