Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Това наистина е странно! — каза кардиналът.
После изведнъж, сякаш точно в този момент, го осени мисъл, той каза:
— Но, Боже мой! Ние забравяме…
— Какво?
— Ами лицето, към което е трябвало да се обърнете най-напред.
— И към кого е трябвало да се обърна?
— Към разточителната благодетелка, към тази, която никога не е отказала достойна помощ, към кралицата.
— Никога — отговори Жана с неподправена наивност.
— Как, вие не сте отправили молба до кралицата?
— Никога.
— Не сте се опитали да бъдете приета от Нейно величество?
— Опитах, но не успях.
— Трябвало е най-малкото да се постараете да застанете на пътя й, за да ви забележат, да ги предизвикате да ви извикат в двореца. Това е също начин за постигане на целта.
— Никога не съм се възползвала от него.
— Наистина, госпожо, вие ми казвате невероятни неща.
— Не, само два пъти съм била във Версай и там съм видяла само двама души: господин докторът Луи, който се бе грижил за нещастния ми баща в главната болница на Париж „Отел Дийо“, и господин барон Дьо Таверне, на когото бях препоръчана.
— Какво ви каза господин Дьо Таверне? Той беше напълно в състояние да ви открие пътя към кралицата.
— Че съм била много невнимателна.
— Как така?
— Да искам от краля благоволението му да признае правото ми на родство, естествено, щяло да разсърди Негово величество, тъй като бедните роднини никога не са желани.
— Това наистина е баронът — егоист и брутален — каза принцът.
После, замисляйки се за тази визита на Андре при графинята, си каза: „Странно, бащата отклонява молителката, а кралицата отвежда дъщеря му при нея. Наистина, нещо ще изскочи от това противоречие.“
— Честна дума на благородник! — продължи вече на глас той. — Удивен съм да чуя за една тъжителка, за една жена от най-висш благороднически ранг, че никога не е виждала нито краля, нито кралицата.
— Освен нарисувани! — каза Жана, усмихвайки се.
— Тогава, ако трябва, аз самият ще ви отведа във Версай и ще накарам да ви отворят вратите — възкликна кардиналът, този път убеден в неведението и искреността на графинята.
— Ах, Ваше високопреосвещенство, колко сте добър! — извика графинята в изблик на радост.
Кардиналът приближи към нея.
— Но е възможно много скоро всички да започнат да се интересуват от вас…
— Мисля, че ме ласкаете, Ваше високопреосвещенство.
Тя го загледа втренчено.
Действително тази внезапна промяна изненада графинята, към която само десет минути преди това кардиналът се отнасяше пренебрежително, съвсем като принц.
Погледът на Жана, отправен като стрела от лък, жегна кардинала дали в сърцето, дали чувствеността му? Той таеше огъня на амбицията или огъня на желанието — но това беше огън.
Господин Дьо Роан, който разбираше от жени, трябваше да признае пред себе си, че не бе виждал отдавна толкова съблазнителна жена.
„Бога ми! — каза си той с онази вечна задна мисъл на придворните, възпитавани за дипломацията. — Ах, Бога ми! Би било изключително или прекалено щастлив случай да срещна изведнъж почтена жена с лукава външност, която и в нищетата си е най-властна покровителка.“
— Ваше високопреосвещенство — прекъсна го прелъстителката, — понякога така мълчите, че ме безпокоите. Извинете ме, че ви го казвам.
— В какъв смисъл, графиньо? — попита кардиналът.
— Ами в такъв, Ваше високопреосвещенство, че мъж като вас винаги е любезен с два типа жени.
— О, Господи! Какво ли ще ми кажете, графиньо? Честна дума, плашите ме.
Той взе ръката й.
— Да, повтарям, с два типа жени — каза графинята.
— Хайде, кажете кои?
— Жени, които са прекалено много обичани, или жени, които не са достатъчно уважавани.
— Графиньо, графиньо, карате ме да се изчервявам. Аз самият не бях ли достатъчно любезен с вас?
— Действително, Ваше високопреосвещенство, така е, защото не можете да ме обичате прекалено много, а аз съвсем не съм ви дала даже малко основание за неприязън, поне засега.
Кардиналът взе ръката на Жана.
— О, графиньо, вие наистина ми говорите така, като че ми се сърдите.
— Не, монсеньор, защото все още не сте заслужили гнева ми.
— И никога няма да го заслужа, госпожо, след днешния ден, когато имах удоволствието да ви видя и опозная.
„Ай, огледалце мое, огледалце мое!“ — помисли си Жана.
— И от днес нататък вниманието ми няма да ви изостави повече — продължи кардиналът.
— Ах! Хайде, Ваше високопреосвещенство, достатъчно — каза графинята, която не бе изтеглила ръката си от ръцете на кардинала.