Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Биан изведнъж се изправи.
— Май ще ми прилошее.
Погледнах я. Беше пребледняла и краката не я държаха. Тя се подпря на масата и задиша дълбоко.
Никога не приемай нещата лично — това е златното правило. Но поради пряката си, лична връзка с тази война Биан бе поразтърсена от това подозрение, отколкото аз или Филис. Мисълта, че всичко може да се окаже резултат от някакво геостратегическо мошеничество, явно я разстройваше много дълбоко. Или може би реагираше, както би реагирал всеки нормален човек на подобна шокираща теория; може би бях заприличал на Филис повече, отколкото предполагах — твърде хладен и безчувствен. Бррр, ужасно.
Мислено прехвърлих няколко пъти събитията напред-назад. Досещах се, че Шараби и иранците имат обща цел — Саддам да си иде и на негово място да дойде шиит. Нещо повече, за иранците това щеше да е податлив шиит, който им дължи голяма и позорна услуга. А и нима би имало нещо по-хубаво от това Съединените щати да поемат разходите и жертвите на една превантивна война, която повечето страни в света и растяща част от американското население щяха да смятат за неоправдана, ненужна и стратегически опасна? Малко е да се каже, че така убиваха с един куршум два заека.
Религиозните водачи в Техеран дори навярно биха го приели като своеобразно възмездие, задето някога Америка помогна на техния шах да поеме и задържи властта. Знаех също, че повечето иранци вярват и до ден-днешен, че Съединените щати някак си са предизвикали и след това раздухвали тяхната кървава осемгодишна война с Ирак — война, в която Иран е дал един милион жертви. Не е съвсем вярно. Но всеки народ има право да измисля собствената си история; не се налага тя да е вярна или точна, стига само да повдига духа на хората — дори и американците си позволяват да мажат обилно миналото с черна или бяла боя.
Случаят придобиваше едва ли не библейски мащаби — око за око, зъб за зъб, защо не и война за война? Особено сладко става, когато жертвата дори не знае, че са я прецакали.
От друга страна, не биваше да прибързваме с преценката. Добре де, тя наистина сякаш съвпадаше с всички известни факти. Но също като живота истината зависи от това през кой край на телескопа я гледаш.
Филис ни изчака да си съберем мислите, после каза: — Ние тримата сме единствените, които знаят. Плюс директора… съобщих му преди два часа. — Тя добави: — Едва не получи сърдечен удар.
Но не беше съвсем вярно и аз изтъкнах:
— Ако сме прави, Шараби и иранците също знаят.
Биан съвсем правилно отбеляза:
— Това би означавало, че те… с две думи държат за топките президента на Съединените щати.
Филис обмисли това и отговори:
— Може би. Ако това се разчуе, идната седмица няма да имаме нужда от избори. Направо е ясно кой ще влезе в Белия дом.
Което повдигаше един неизбежен въпрос. Погледнах Филис.
— Защо избра точно нас?
— Трябваше да натоваря с това най-добрия си сътрудник.
— Кого?
Тя се усмихна.
— Теб.
Беше такава глупост, че неволно се усмихнах и аз.
— Имам си причини — каза тя.
— Не се съмнявам. Бих желал да ги чуя.
Но не аз водех играта, а Филис, затова тя нареди:
— Кажи ми какво мислиш.
— Предпочитам да кажа какво знам. Ти се тревожиш за своето Управление.
— То е и твое.
Хайде де! Премълчах последното и продължих разсъжденията:
— Не вярваш на собствените си хора. Те могат да разпространят тайната, за да унищожат президента, или да я използват, за да притискат и изнудват Белия дом.
— Няма да твърдя, че тук обичат сегашния президент. Да, в Управлението мнозина имат зъб на администрацията — призна тя. После отбеляза: — Ти май нямаш добро мнение за нашите хора.
— Мисля, че са страхотни. Наистина. Не аз, а ти имаш проблеми с доверието. Затова избра нас, нали? Военните изпълняват заповедите.
— Мина ми нещо такова през ум.
— Всъщност — продължих аз — ти и твоят шеф искате да раздавате картите. Контролирате информацията, контролирате следствието, контролирате и резултатите.
Тя не каза нито „да“, нито „не“. Нямаше смисъл. Знанието е сила, особено във Вашингтон, а сегашното знание се равняваше на водородна бомба от сто мегатона. Само дето заемаше по-малко място.
Представях си как директорът сяда до онази хубава мраморна камина в Овалния кабинет, усмихва се любезно и казва нещо такова: „Господин президент, Управлението се нуждае от небивало повишение на бюджета… Да… Знам, знам.“ Млъква за момент и поклаща глава. „Времената са тежки, националният дълг е хвръкнал до небесата… да, да, без съмнение ще е трудно да се обоснове… но… ами, вижте какво… Прегледайте папката, която ви оставям. Може би там ще намерите основания да ме подкрепите.“