Танцуващият дявол
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият дявол». Краткое содержание книги:
И действително — пиратът не само отървава кожата, но и отвлича красивата аристократка лейди Девън на своя кораб. Разгневена, тя се заклева, че няма да допусне да стане играчка в ръцете на развратния, но унищожително привлекателен похитител. Ала дългите дни и още по-дългите нощи под тропическото звездно небе почти сломяват съпротивата й. Ловък прелъстител и невероятно вещ любовник, Диабло знае как да достави наслада на една жена.
— Неприятно ми е да повдигам подобен деликатен въпрос, ваша светлост, но смятате ли, че Диабло я е изнасилил? Знам, тя отрече, вероятно не желае да говори за преживяното?
— Девън не би ме излъгала — възрази графът високомерно. — Да не би да се колебаеш?
— Разбира се, не — побърза да отрече Уинстън. — Готов съм да се оженя за Девън утре, ако се съгласи. Горд съм, че съм избраникът й сред толкова много обожатели.
Онова, което не спомена, бе толкова отчаяната му нужда от пари, че бе готов да се ожени за Девън дори всички пирати в Карибския залив да са я обладавали.
— Добре, момчето ми. Значи — първи октомври. Убеден съм, че ще я направиш щастлива.
В действителност лорд Харви започваше сериозно да се терзае относно някои черти от характера на Уинстън. Обичаше Девън прекалено много, за да я даде в ръцете на човек, недостоен за уважението и любовта й. В последно време подочу в клуба тревожни клюки относно необичайните сексуални предпочитания на Уинстън, толкова невероятни, та предпочете да ги пренебрегне. Днешната новина за безразборно невинно избитите само дозасили съмненията му. Ала лорд Харви се имаше за човек с точна преценка и рядко надаваше ухо за празни приказки. Девън изглеждаше щастлива в своя избор и той не възнамеряваше да се намесва.
Просторната къща на оживения площад „Гровнър“ определено се нуждаеше от ремонт и все пак изглеждаше впечатляващо. До входната врата бе застанал богато облечен мъж: елегантен жакет от гълъбовосива коприна и подходящи на цвят панталони, копринени чорапи, лимоненожълт елек от брокат и модни кожени ботуши с висок ток и сребърни катарами, носеше модерна напудрена перука, а на тясната му талия висеше сабя от най-фина стомана. Метри прекрасна брюкселска дантела украсяваше гърдите и маншетите му. Щеше да е изключително привлекателен дори да не притежаваше съвършеното мускулесто мъжко тяло.
Той вдигна силната си ръка, хвана чукчето и остро почука. Не бе съвсем сигурен какво го довлече до Линли Хол, къщата на рода Линли, но нещо дълбоко в съзнанието му насочи крачките му към мястото все още свързано с детството му, макар отдавна да не го наричаше свой дом. Въртеше се нервно в очакване някой да откликне на потропването. Веднага различи крачките на позастарелия иконом, който отвори вратата.
— С какво мога да ви помогна, сър? — по нищо не личеше сериозният възрастен мъж да познава елегантно облечения гост.
— Бих желал да разговарям с… херцога на Гренвил.
— Съжалявам, сър, но херцогът лежи на смъртно легло в имението си в провинцията и не приема посетители. Може би виконтът ще ви помогне?
— Виконтът? — болестта на херцога го изненада, но лицето му остана безизразно.
— Да, сър. Синът на херцога. За щастие в момента е вкъщи.
— Тогава… Да, ще разговарям със сина на херцога.
— За кого да съобщя?
— Кажете на Уинстън… че един роднина желае да разговаря с него.
Макар и неохотно, икономът отстъпи встрани и позволи на мъжа да влезе. Питърс служеше на рода Линли от години, но не бе чувал за живи роднини.
— Моля да изчакате тук.
Посетителят прояви жив интерес към всичко във входното фоайе и отдели особено внимание на няколкото портрета по стените. Питърс се върна доста бързо и го завари погълнат от портрета на покойна вече херцогиня.
— Сър, виконтът ще ви приеме в кабинета, но само за няколко минути. Има уговорена среща след час.
Преди Питърс да успее да му покаже пътя, елегантният посетител кимна и се отправи направо към кабинета, което се стори доста странно на възрастния мъж.
Надигайки глава от купчината неплатени сметки, Уинстън погледна застаналия пред него впечатляващ мъж с доста лошо предчувствие.
— Питърс ми съобщи, че се представяте за роднина — започна той направо. Грубото му посрещане бе лишено от всякаква светска благовъзпитаност. — Ако сте дошли да хленчите за пари, сбъркали сте адреса — довърши Уинстън, не защото непознатият със стоманените очи подсказваше нещо подобно, а просто защото смяташе за редно да отправи предупреждението.
— Не се нуждая от парите ти, Уинстън. Разполагам с възможности да купя всичко, което притежаваш и богатството ми пак няма да намалее ни най-малко. Съжалявам за тъжните новини относно баща ти — увери го мъжът, но в гласа му не се долавяше нотка състрадание.
— Получи удар — уточни Уинстън. — Нито говори, нито се движи, неконтактен е. Просто не разбирам откъде дъртият глупак намира сили да продължава да живее. Ако имате работа с него, дошли сте прекалено късно. Кой сте вие? Нямам роднини, доколкото знам.
— Огледай ме по-внимателно, Уинстън, и се върни в мислите си около петнадесет години назад. Напълно ли си убеден, че не ме познаваш?