Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Ненадейно Сол заяви, че знае как да обори приближението на Джон. Идеята му беше да реши един особено прост проблем, на който вече знаеха отговора. Сол се захвана с изчисленията. Приближението даваше правилен отговор единствено при силно ограничен диапазон от физични условия.
— Ето! Виждаш ли — не става.
Джон поклати глава.
— Майната ти — в най-интересния случай работи отлично.
Сол кипна.
— Глупости! Ти си объркал всички дължини на дългите вълни.
Но главите около тях закимаха. Джон бе спечелил. Тъй като оспорваното приближение не беше съвсем безполезно, то бе приемливо. Сол свадливо се съгласи и миг по-късно вече се усмихваше и обсъждаше нещо друго, напълно забравил за спора. Нямаше смисъл да се вълнува за проблем, част от който можеше да бъде доказана. Гордън се засмя. Това беше пример за изведения от него Закон за спора: страстта е обратно пропорционална на количеството действително налична информация.
Той се приближи до Кароуей и му подаде координатите от съобщението си.
— Бърнард, имаш ли някаква представа къде се намира това в небето?
Кароуей запремига като бухал към цифрите.
— Не, не, никога не помня такива подробности. Сол? — посочи той към листа.
— Близо до Вега — отвърна Сол. — Ако искаш, ще го потърся.
След лекцията си по класическа електродинамика Гордън възнамеряваше да потърси Сил Шрифър, но когато мина покрай кабинета си, за да остави записките си за лекцията, някой го чакаше. Беше Рамси, химикът.
— Здрасти, реших да дойда и да ти кажа — рече той. — Поиграх се с онази малка загадка, която ми даде.
— О?
— Струва ми се, че в нея наистина има хляб. Все още не разбираме почти нищо от полимерните молекули, нали знаеш, но тази мистерия ме заинтригува. Конкретно онази част, където се казва „влиза в режим на молекулярна симулация, имитираща приемник“. Звучи като самовъзпроизвеждащ се механизъм, за който не знаем нищо.
— Това случва ли се при известните ти молекулярни форми?
Рамси сбръчка чело.
— Не. Но изследвах специалните форми на изкуствени торове, с които експериментират някои от компаниите и… ами, твърде рано е да се съди отсега, всъщност, имам само някакво подозрение. Това, което дойдох да ти кажа, е, че не съм забравил за проблема. Лекциите и редовните ми стипендианти, нали знаеш — всичко се натрупва. Но ще продължавам да се занимавам с това. Мога да сляза долу и да поразпитам Уолтър Мънк за океанографската връзка. Във всеки случай — той се изправи и имитира прощален поздрав, — благодарен съм ти за информацията. Може да излезе голяма работа. Грац.
— Ъ?
— Грац — от испанското грациас.
— А. Разбира се. — Безцеремонното калифорнийско възприемане на испанския жаргон изглеждаше подходящо за Рамси. Въпреки това под маниерите на търговец на стари коли прозираше бърз ум. Гордън се радваше, че човекът е проучил първото съобщение, а не го е хвърлил просто в кошчето за отпадъци. Като че ли днес му беше щастлив ден — мозайката се подреждаше. Да, щастлив ден. „Засега мога да му пиша 6+“ — помисли си Гордън и тръгна да търси Шрифър.
— Определих го — твърдо каза Сол и посочи с показалец някаква точица на звездната карта. — Намира се много близо до една обикновена звезда F7, наречена Херкулес 99.
— Но не попада точно в нея, така ли?
— Не, но е много близо. Във всеки случай, какво се крие зад всичко това? За какво му е на един физик, занимаващ се с твърдото агрегатно състояние, положението на някаква си звезда?
Гордън му разказа за настойчивите сигнали и му показа последната дешифровка на Купър. Сол веднага се запали. Заедно с един руснак, Кадарски, пишеха статия за засичане на извънземни цивилизации. Работната им теза беше, че естественото решение са радиосигналите. Но ако сигналите на Гордън наистина не можеха да се обяснят като предавания от Земята, предложи Сол, защо да не възприемат хипотезата за извънземния им произход? Координатите ясно навеждаха на тази мисъл.
— Виж — небесната дължина е 18 часа, 5 минути и 36 секунди. Сега, Херкулес 99 е тази точица на 18 часа, 5 минути, 8 секунди и малко отгоре. Деклинацията на твоя сигнал е 30 градуса и 29.2 минути. Всичко си съответства.
— Мислиш ли? Съответствието не е точно.
— Но е адски близо! — размаха ръце Сол. — Няколко секунди разлика е нищо.
— Откъде, по дяволите, някой извънземен ще знае нашата система на астрономични мерки? — скептично попита Гордън.
— А откъде знаят езика ни? Като слушат старите ни радиопрограми, разбира се. Виж — паралаксът на Херкулес 99 е 0.06. Това означава, че е на повече от шестнайсет парсека.