Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Не е по-зле от стрептококовата ти инфекция в гърлото, спомняш ли си? Зная тези неща, Гордън. Сестра ти вчера беше тук на вечеря и си припомнихме как… — и тя се отнесе с обичайната интонация на гласа си, излагайки събитията през седмиците, проследявайки подразбиращото се завръщане в кошарата на блудната му сестра, приготвянето на зелева супа, кнедли, ребърца и език с прочутия унгарски сос със стафиди и всичко това само за вечеря. А след „ти-ятер“ двете разговаряли за Озбърновия „Лутер“ („Толкова шум за нищо!“). Никога не била карала баща му да хвърля спечелените си с честен труд пари за такива неща, но сега процесът на поправяне на децата й оправдавал този малък разкош. Той нежно се усмихна, заслушан в спокойния поток от думи, които идваха от един друг, някогашен живот на близо пет хиляди километра разстояние и се зачуди дали Филип Рот е чувал за Лаос.
Мислено си я представи на другия край на дългата медна жица, стиснала до побеляване с ръка телефонната слушалка. Щом гласът й омекна, той можеше да усети как дланта й се отпуска и кокалчетата й вече не са толкова бели. Когато разговорът завърши, Гордън се чувстваше добре. Върна тежката черна слушалка на стойката й на стената и едва тогава осъзна задъхания и сподавен плач, който се носеше от дневната.
Пени седеше на дивана до Клиф и го прегръщаше, докато той хълцаше в шепите си.
— Аз не… Вървяхме през онова оризище в преследване на шайка виетнамци от Патет Лао към мястото, накъдето знаехме, че бягат — към Долината на гърнетата. Бях с онзи шибан взвод виетнамски войници, заедно с Бърни — Бърни от нашия клас, Пени — и… онази минохвъргачка запука право върху нас и главата на Бърни се люшна… Той седна долу в калта и каската падна в ръцете му. Бърни ги вдигна към лицето си, започна да вади нещо от каската и се стовари настрани. Бях на земята до него, а минохвъргачката ни обстрелваше. Пропълзях до Бърни, видях, че водата навсякъде наоколо беше порозовяла и тогава разбрах. Погледнах в каската — онова, което се опитваше да извади, беше част от скалпа му, косата все още бе залепнала вътре. Шрапнелът беше изровил мозъка му, след като му бе отнесъл челюстта. — Сега Клиф говореше по-ясно, с продължителни въздишки между думите и триеше очите си с длани. Пени го прегръщаше и шепнеше нещо. Тя се пресегна над широкото му рамо и го целуна по бузата с тъжно, разсеяно движение. С внезапен, глождещ шок Гордън разбра, че тя беше спала с него някога, през онези розови гимназиални дни. Между тях се усещаше някаква стара интимност.
Клиф вдигна очи и видя Гордън. Той леко се вцепени, после поклати глава и подсмръкна.
— Почна да вали — ясно рече той, сякаш решен да продължи и да доразкаже останалата част от историята, независимо кой беше в стаята. — Нямаше помощ отникъде. Онез пикливи виетнамски пилоти изобщо не се излагат на вражески огън. Бехме се скрили в малката бамбукова горичка, ’дето отстъпихме. Патет Лао и Конг ни беха приклещили. Ние с Бърни бехме съветници и не се предполагаше да даваме заповеди, беха ни пратили с тоя взвод, ’щото изобщо не мислеха, че ще се срещнем с врага. Всички смятаха, че с настъпването на дъждовния сезон онез ще се изтеглят.
Той вдигна бутилката бруксайдско и си наля нова чаша. Пени седеше до него, скромно стиснала ръце в скута си. Очите й блестяха. Гордън осъзна, че е застанал вцепенен по средата между кухнята и дневната. Насили се да седне на бостънския люлеещ се стол.
Клиф изпи половината чаша, въздъхна и изтри очи с ръкав. Вече се бе поуспокоил и в начина, по който продължи, се долавяше спокойна умора, сякаш думите пресушаваха малките капчици на вълнението му.
— Командирът на онзи взвод се беше парализирал от страх. Бе загубил ориентация, настояваше да се измъкнем същата нощ. Оризищата се скриха в мъгла. Искаше да отида на разузнаване с десет виетнамци. Така и направих, а онези дребни типове, нарамили своите M–1, беха уплашени до посиране. Не бехме минали и стотина метра, когато един от тях се спъна и започна да крещи. Минохвъргачката пак запука и ние се хвърлихме обратно в бамбука.
Клиф се отпусна назад и небрежно прегърна Пени, като гледаше безстрастно към бутилката вино.
— Дъждът подхранва една гъба, която расте в чорапите ти. Целите ти крака побеляват. Опитах се да спя така, но краката ти стават толкова студени, че си мислиш, че ги няма. И се събудих с пиявица на езика. — Той замълча за миг. Пени отвори уста, но не каза нищо. Гордън откри, че енергично се люлее и съзнателно забави ритъма.
— Отначало помислих, че е листо или нещо друго. Не можех да го махна. Един от виетнамците ме накара да легна — аз тичах наоколо и крещях. Пикливият командир на взвода си помисли, че са ни нападнали. Тъй че онзи виетнамец ми сложи паста за обувки на езика и аз чаках легнал в калта, докато той просто извади пиявицата от устата ми — малко, космато животинче. През целия следващ ден в устата ми имаше вкус на паста за обувки и това ме караше да треперя. Спасителният батальон пристигна към обяд. — Той погледна към Гордън. — Чак когато се върнах в базата, отново се сетих за Бърни.