Пейзажите на времето

Той хвърли бутилката бруксайдско в кошчето и изплакна чашите. Пени затвори пакета с пържени картофки.

— Отсега нататък не искам да водиш тук старите си гаджета — каза той.

Тя се обърна към него с разширени очи.

— Какво?

— Чу ме какво казах.

— Защо?

— Не ми харесва.

— Ъ-хъ. И защо не ти харесва?

— Сега си с мен. Не искам да започваш каквото и да е с някой друг.

— За Бога, аз не „започвам“ с Клиф. Искам да кажа, че той просто намина насам. Не съм го виждала от години.

— Не трябваше да го целуваш толкова много.

Тя избели очи.

— О, Господи.

Стана му горещо и внезапно се почувства несигурен. Колко ли беше изпил? Не, не много, не можеше да е от това.

— Говоря сериозно. Не ми харесват такива неща. Той ще остане с неправилно впечатление. Говорехте си за времето в гимназията, ти го беше прегърнала…

— Господи, „ще остане с неправилно впечатление“. Все едно съм още в училище. Изобщо не си пораснал, Гордън.

— Ти го навеждаше на това впечатление.

— Глупости! Този човек носи рана в себе си, Гордън. Аз го успокоявах. Слушах го. В мига, в който почука на вратата, разбрах, че му има нещо, че онези типове в армията не са го оставили да се оправи. Едва не е загинал там, Гордън. И Бърни, най-добрият му приятел…

— Да, добре, и все пак не ми харесва. — Гневът му се притъпи, търсеше някакъв друг начин да докаже правотата си. Но какво да докаже? Бе се почувствал застрашен от Клиф още от мига, в който го видя. Ако майка му беше в състояние да вижда през телефона, щеше ясно да разбере как да нарече поведението на Пени. Тя…

Той спря, като избягваше враждебното, строго лице на Пени и погледна надолу към бутилката бруксайдско вино, която окаяно чакаше в кошчето унищожението си, макар и все още недоизпита. Бе гледал Пени и Клиф през очите на майка си, с онази част от себе си, която все още се влияеше от Ню Йорк и сега разбра, че му е убягнал истинският смисъл на всичко това. Разговорът за войната го беше извадил от равновесие, не знаеше как да реагира, сега по някакъв странен начин си го изкарваше върху Пени.

— Виж — започна той, — съжалявам, аз… — Гордън понечи да вдигне ръце към нея, после ги отпусна. — Искам да се поразходя.

Пени сви рамене. Той мина покрай нея.

Навън, на хладния и солен въздух, мъгла забулваше върховете на големите стари дъбове. Той вървеше през нощната Ла Хола с лъснало от внезапно избилата пот лице.

Две пресечки по-нататък, на „Фърн Глен“, една фигура, която излизаше от някаква къща, го отвлече от хаоса на мислите му. Мъжът се огледа на двете страни, като че ли остана удовлетворен и бързо се мушна в своя остин-хили. На прозореца на къщата, от която беше излязъл Лейкин, трептяха венециански транспаранти и на фона им, очертан от светлината, процеждаща се отвътре, за миг се мерна силуетът на женско тяло. Гордън знаеше това място — там живееха две студентки от хуманитарния факултет. Когато колата на професора потегли, той се усмихна сам на себе си. Това малко свидетелство за човешката слабост някак си го развесели.