Пейзажите на времето

Докато Гордън и Пени привършваха вечерята си, по Си Би Ес започнаха вечерните новини с Уолтър Кронкайт. Тя беше приготвила суфле, а Гордън отвори бутилка бяло бужоле — и двамата се чувстваха чудесно. После се прехвърлиха в дневната, за да гледат телевизия. Пени свали блузата си и разкри малките си, добре оформени гърди с големи зърна.

— Откъде знаеш, че ще го дават? — лениво попита тя.

— Сол ми се обади днес следобед. Сутринта бил дал интервю в Бостън. Записали го от местната станция на Си Би Ес, но той ми каза, че са го взели в националната мрежа. Може би няма да продължи дълго. — Той се огледа, за да се увери, че завесите са спуснати.

— Хм-м. Така изглежда. — Имаше един голям репортаж — ядрената подводница „Трешър“ беше загинала в Атлантическия океан, без да излъчи нито вик за помощ. Били на пробно плаване. От марината казваха, че навярно повреда в системата е предизвикала усилващо се нахлуване на вода. Това е довело до късо съединение, подводницата е потъвала все по-дълбоко и накрая е експлодирала. На борда имало 129 души.

Освен тази потискаща новина, нямаше почти нищо друго. Репортаж за изложбата на Мона Лиза в Ню Йорк и Вашингтон. Предварително съобщение за излитането на майор Л. Гордън Купър Младши, който трябвало да направи двудневна обиколка около Земята с „Фейт 7“, последният полет от проекта „Меркурий“. Изявление на Белия дом, че помощта за Южен Виетнам щяла да продължи и че войната можела да бъде спечелена до края на 1965 г., ако политическата криза там не окажела съществено въздействие върху военните действия. На екрана се хилеха генерали, които обещаваха сериозни усилия във Виетнам и кратка прочистваща операция в региона на делтата. В Ню Йорк опитите за спасяване на гара „Пенсилвания“ се провалили и започвали да събарят класическото здание, за да направят място за новия „Медисън Скуеър Гардън“. Сградата на Пан Ам, осветена месец преди това, изглежда беше първата вълна на душното урбанистично бъдеще. Някакъв критик заклейми от екрана събарянето на гара „Пенсилвания“ и нарече Пан Ам архитектурно зверство, което увеличавало претъпкаността на и без това прекалено задръстения район. Гордън се съгласи с него. Критикът завърши с меланхоличната забележка, че срещите под часовника на хотел „Билтмор“, точно срещу Пан Ам, вече нямало да представляват никакво удоволствие. Гордън се засмя сам на себе си, без съвсем да разбира защо. Симпатиите му изведнъж преминаха на другата страна. Никога не се бе срещал с момиче пред „Билтмор“ — това бе един от онези безсмислени англосаксонски ритуали, типични за момчетии, отъждествяващи се със „Спасителя в ръжта“. Това не беше неговият свят и никога не бе бил.