Пейзажите на времето

— Да… но… — Гордън внезапно си спомни за Рамси. — Сол, има и друго съобщение.

— Какво?

— Получих го преди месеци. Ето. — Той претършува чекмеджетата на бюрото си и откри дешифровката. — Опитай това за сравнение.

Сол се загледа в дългите напечатани редове.

— Не разбирам.

— Нито пък аз.

— Сигурен ли си, че това е сериозно?

— Толкова сигурен, колкото и в другото, което вече си дешифрирал.

— По дяволите. — Сол се стовари на стола. — Това наистина обърква нещата.

— Да, обърква ги, нали?

— Гордън, тук няма никакъв смисъл.

— Нито пък твоят образ.

— Виж, може би получаваш съобщения от различни места. Когато настройваш радиото на различни станции, на едната имаш музика, на другата спорт, на третата новини. Може би това е приемник, който просто засича всичко.

— Хм.

Сол се наведе напред на стола си и притисна слепоочията си с длани. Гордън разбираше, че мъжът е уморен. Навярно беше работил цяла нощ, за да разчете чертежа. Внезапно изпита прилив на симпатия към него. Сол вече бе известен като поддръжник на идеята за междузвездно общуване и мнозина астрономи го смятаха за прекалено безумен, прекалено спекулативен, прекалено млад и импулсивен. Е, и какво — това не означаваше, че греши.

— Добре, Сол, приемам идеята ти за образа — временно. Не може да е нещо случайно. И така — какво представлява той? Трябва да разберем. — После му разказа за Рамси. Това само усложняваше нещата, но Гордън чувстваше, че Сол има право да знае.

— Гордън, все пак си мисля, че тук имаме нещо.

— Аз също.

— Смятам, че трябва да излезем пред публика.

— Заедно с биохимията ли? Първото съобщение?

— Не… — замисли се Сол. — Не, само с това второ съобщение. То е ясно. Повтаря се в продължение на страници. Колко пъти си получил първия сигнал?

— Само веднъж.

— И толкова?

— Толкова.

— Тогава да го забравим.

— Защо?

— Може да има грешка в дешифрирането.

Гордън си спомни разказа на Лейкин за Лоуел.

— Ами…

— Виж, имам много повече опит с тези неща от теб. Зная какво ще кажат хората. Ако мътиш водата около някакъв въпрос, никой не скача в нея.

— Няма да разгласяваме информацията.

— Няма да я разгласяваме, да. Но не завинаги. Само докато не открием какво означава образът.

— Не ми харесва.

— Ще им пускаме само по един проблем — вдигна показалец Сол. — По един проблем. По-късно ще им разкажем цялата история.

— Не ми харесва.

— Гордън, виж сега. Смятам, че това е начинът. Ще последваш ли съвета ми?

— Може би.

— Аз ще го направя — ще изляза пред публика. Аз съм известен — луд тип, който бръщолеви за междузвездни радиосигнали и всякакви подобни глупости. Имам утвърдена репутация по въпроса за несъществуващите проблеми. Мога да привлека вниманието на академичната общност.

— Да, но…

— По един проблем, Гордън!

— Ами…

— Първо образа. По-късно и останалото.

— Ами… — Гордън трябваше да тръгва за лекцията си. Сол оказваше някакво хипнотично въздействие, притежаваше способността да представя идеите така, че да изглеждат правдоподобни, дори очевидни. Но, помисли си той, свинското ухо с розова панделка си е пак свинско ухо. Въпреки това… — Добре. Можеш да излизаш на ринга. Аз ще остана отвън.