Пейзажите на времето

— Големият или малкият? — попита тъмнокосата секретарка, като вдигна вежди — правеше този жест почти непрекъснато.

— Големият. На тегло, а не на ръст.

— На семинара по астрофизика. Би трябвало да е почти свършил.

Той тихо се промъкна в залата на семинара, докато Джон Бойл приключваше лекцията си. Зелените дъски бяха изписани с диференциални уравнения от новата гравитационна теория на учения. Бойл завърши помпозно, разказа някакъв шотландски виц и семинарът се разпръсна на малки групички. Бърнард Кароуей се надигна и поведе дискусия с Бойл и трети човек, когото Гордън не познаваше. Той се наведе към Боб Гоулд.

— Кой е онзи? — кимна Гордън към високия, къдрокос мъж.

— Онзи ли? Сол Шрифър от Йейл. Заедно с Франк Дрейк работиха по онзи проект „Озма“ — опитваха се да засекат радиосигнали от други цивилизации.

— А-ха. — Гордън се отпусна назад и се загледа в Шрифър, който спореше с Бойл по някакъв специализиран въпрос. Чувстваше в себе си кипяща енергия, долавяше мирис на плячка. В продължение на няколко месеца беше изоставил целия проблем за съобщенията поради безразличието на Лейкин и изчезването на ефекта. Но сега той се бе появил отново и Гордън внезапно беше изпитал увереност, че трябва да се захване с него.

Бойл и Шрифър спореха за валидността на някакво приближение, което Джон използваше, за да опрости едно от уравненията. Гордън гледаше с интерес. Това не беше студена интелектуална беседа между хора на науката, както лаиците толкова често си представяха. Бе горещ спор с приглушени викове и жестове. Спореха за идеи, но под повърхността се сблъскваха личностите им. Шрифър беше по-шумният от двамата. Той размахваше ръце, свиваше рамене, мръщеше се. Пишеше и говореше бързо, често оборваше точно онова, което беше твърдял само допреди няколко минути. Допускаше нехайни грешки в изчисленията и ги поправяше с гъбата за триене. Дребните грешки не бяха важни — той се опитваше да стигне до същността на проблема. Точното решение можеше да бъде получено по-късно. Припрените му драсканици покриваха черната дъска.

Бойл бе съвсем различен. Приказваше с равен, почти монотонен глас, за разлика от бързия, насечен говор, който Гордън си спомняше от „Лаймхауз“. Това беше неговата научна индивидуалност. От време на време гласът му ставаше толкова тих, че трябваше да се напряга, за да го чува. Хората наоколо трябваше да преустановят разговорите си и да се заслушат — умела тактика, целяща привличане на внимание. Той никога не прекъсваше Шрифър. Започваше изреченията си с „Струва ми се, че ако опитаме така…“ или „Сол, не виждаш ли какво ще стане, ако…“. Начин на изразяване на превъзходство. Никога не правеше безапелационни твърдения — той беше безпристрастен търсач на истината. Но накрая усилията му да играе тази роля излязоха на повърхността. Не успя категорично да докаже, че приближението му е оправдано, затова се принуди да премине в самоотбрана. В крайна сметка подходът му можеше да се обобщи като постоянно повтаряне на поканата „докажи, че не съм прав“. Гласът му постепенно се повишаваше. Лицето му се напрегна в упорито изражение.