Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Шест остри мачета посрещаха нападението. Пръв го удари с всичката си исполинска сила Мартин Ларсензвей. Опашката на питона се сви окървавена, затрепера и увисна, но тялото му се изправи, пресрещнато от нашите удари. За няколко минути го ликвидирахме. Остана женският. Отидохме в сухата река и преди той да се опита да ни нападне, и него, заедно с яйцата, го приготвихме за паниране.
Пърси Норман и Алън Ландис бяха великолепни. Те се състезаваха кой да удари повече пъти убитите вече питони.
— Има ли още питони — се провикна Иван Горилата, — че отивам да си мия ръцете.
По-лесно разрешение на нашите затруднения не можеше да се даде. За известно време си гарантирахме спокойствието. Нападнахме ананасовите плодове и почнахме внимателно да оглеждаме какво се крие из околните храсти, обременени от всевъзможни паразити. Безсънието и жаждата ни съсипваха.
Заслужаваше си труда да потърсим роднините на убитите питони и чак тогава да помислим за каквото и да било друго. Обиколихме цялото блато, но никъде не открихме следи от питони, освен десетина екземпляра от гигантските жаби, няколко водни змии и ескадра водни кончета.
След като се измихме в блатото от изпръскалата ни кръв, наредихме си чувалите за спане. Четири нощи не бяхме мигнали спокойно. Последното сражение с двата питона ни озори.
В ушите ни не преставаше да ехти съскането на женския питон. Нашето внезапно появяване беше предизвикало животното да почувствува угрозата и то по свой начин изрази обзелата го паника. Чантите със скъпоценните ни съкровища бяха забравени. Те бяха захвърлени до брега на река Карао. Еквивалент на нашите чанти, пълни с диаманти, беше водата. Сладките ананаси засилиха жаждата ни.
Слънцето извършваше своята работа. Силните лъчи падаха върху убития питон и смачканите яйца и ги разлагаха.
Докато сме връзвали чувалите си, върху накълцаните остатъци от питоните се бяха нахвърлили стотици червени бръмбари и големи мравки. Гладната армия от насекоми, привлечена от насеченото бяло месо на питона, се бореше. Злополучният край на питоните беше привлякъл цялата сган от насекоми. Почна да мирише отвратително. Трябваше да бягаме и да потърсим друго място за спане.
През паметта ми се изреждаше всичко, което през последната седмица трябваше да изживеем. Дни и нощи ние бягахме, преследвани от обитателите на девствената гора, които цвърчаха нощем и хапеха денем. Тяхната кръвожадност ни ограбваше храната, съня, спокойствието, изсмукваше кръвта ни, отравяше я и превръщаше съществованието ни в мизерно влачене на уморените ни крака, подули се от ухапванията, кръвясали от чесанего. Където и да се обърнем, срещу нас се опълчваха всевъзможни мушици, невидими от силната слънчева светлина. Срещу тях не можехме с нищо да се борим. Те се завираха в носа, в очите, дразнеха и предизвикваха възпаления.
Червата ни куркаха от глад. Вкусът на ананасите и бананите стана отвратителен от миризмата на разложените туловища на питоните.
— Да намерим по-далеч оттук място за нощуване. Аз умирам за сън — каза Мартин Ларсензвей. — За бога, решавайте по-бързо.
Настъпи минутно мълчание. Всички чувствуваха, че ни сломява загубата на сили. Липсваше ни настроение. В нас се бореха умората, презрението към отвратителната миризма и желанието да спим.
Някакъв шум, като че ли нещо капеше, привлече вниманието ни. Без да питаме дали са го чули всички, по интуиция, тръгнахме към него. От корените на грамадно теково дърво изтичаше малка струя бистра вода която се попиваше от пясъка на сухото дере.
— Еврика — извика Пърси Норман и легна да се напие.
— Файн, Алън — каза той, — чудесно, ела сега и ти — и му посочи водата.
— Пърси, ти си необикновен негодник и запомни, че някой ден ще ти смачкам зурлата — процеди Иван Горилата. — Само вие с Алън ли сте жадни, та изпреваряте другите!
— Мирно, има вода за всички. Тук да си вържем леглата — намеси се примирително Мартин Ларсензвей.
— Вижте каква прелест! Оттатък дерето ананаси, банани и смрад от разложението, а от тая страна реката Карао, алигатори, каймани и студена вода. Иди, че не се пукай от радост — каза Игор Незнакомов. — Седнали сте да се карате за вода. Ще идем с Мартин на лов, а вие пригответе огъня и пазете чантите да не ги отвлекат маймуните.
За общо учудване Мартин не последва Игор. Той се отпусна отмалял и едва можа да промълви, че не се чувствува добре. Обърнах се уплашен към него и се взрях в лицето му. То беше покрито с жълти и сини подкожни петна.
Подадох му моето огледалце, без да кажа нито дума. — Проклятие — простена великанът. — Аз съм заразен от някоя гадина. Сигурно ме е ухапала, когато сме минавали през гората.