Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Велика трябва да е любовта към отечеството, защото от неговото спасение произхожда и нашето спасение, от неговото благополучие — и нашето благополучие, от неговата слава — и нашата слава. Любовта към отечеството е еднозначна с любовта към знанието, което в наши дни е жалостно, плачевно похулно и посрамено! От вас прочее, младоотрасли, зависи как ще вървим към бъдното.
Речта беше гладка, като че наставникът четеше. Анастасия тихо стигна до вратницата и се потули; видя големия зачервен мангал в ъгъла, мерна първите два чина с пясъчниците, полукрузките на отвъдната стена, земното кълбо, донесено от Русия и турено върху масата на наставника, после учителката видя наставника… Не, само й се стори, че е насреща, защото много искаше да го види…
— Учителю, искам да кажа, че сега… — едно момче от първия чин се обърна назад, но даскалът му викна сурово.
— Мълчи! Когато говори наставникът, не трябва да имате пререкания!
— Учителю, не те пререкавам, но искам да кажа, че нечия майка те чака навън, сигурно да те пита нещо — детето не се уплаши от строгия глас, защото повече държеше на истината си.
— Чия майка ме чака навън? — по дървения под се чуха силни стъпки, децата замълчаха, Анастасия притисна гърба си в стената, лицето й се ороси: „Не, не трябваше да идвам тук!“ Но когато на прага застана той — в дълга дреха с висока яка, с бяла риза, подадена изпод дрехата, с прошарена, оредяла отрано коса и все онази недосегаема осанка на исполин, тя усети, че душата й отново намери стряха, която злосторниците не могат да сринат.
— Анастасия? — Ботьо Петков позна веднага плевенската послушница. — Анастасия Димитрова от Плевен? — почудата му беше голяма и той вдигна кокалестите си ръце. — Добре си дошла! Не мога да ти се нарадвам!
Учителят, който рядко показваше радостта или гнева си, а още по-рядко можеше да се види усмивка на широкото му лице, взе в длани ръката на Анастасия.
— Как се сети да минеш насам? — въведе я в голямата школска одая, сне вързопа от ръцете й, каза й да се качи на издигнатата от пода „учителска височина“ и като разбра, че наставницата още не може да надделее смута в душата си, не я попита нищо повече, а се обърна към учениците.
— Момчета, искам добре да се вгледате и още по-добре да запомните тази наставница, отворила училище за момичета, но не в Калофер и даже не в Карлово…
— А в Плевен. Именува се Анастасия Димитрова — дангалак някакъв се шмугна между думите на наставника.
— Ти откъде знаеш, Василе! — учителят се почуди, отиде с наставническата пръчка до момчето.
— Как откъде, учителю, нали ти ни чете от „Любословието“? — момчето стана, направлявано от невидима сила и без да взема позволение от даскала, тръгна към учителската височина — да види отблизо наставницата, да пипне дрехата й. — Но има и друго, учителю, тя е била наставница на мойта сестра Калинка, многообичана от хаджи Ана, която прати Калинка от Заара в Плевен…
— Калинка Райчева ли? — Анастасия слезе от височината да прегърне момчето.
През 1846 година хаджи Ана, монахинята от „Богородично Въведение“, се върна в Заара да отвори килийно училище за тамошните момичета. Но като разбра сама, че няма знания за светски науки, идната есен прати сестрината си дъщеря в Плевен за поучение, а брата на Калинка, Василчо, напъти при даскал Ботьо в Калофер.
— Знам още, че наставница Анастасия е била твоя ученичка, учителю! — момчето имаше ли, нямаше ли седемнайсет години, говореше по-уважително от стар човек, та даскалът пак се умили.
— Каква гордост си ми ти, хубавецо, да беше мое момче, щях да те направя учител!
— Нали всички сме твои деца, учителю — Василчо се върна на третия чин, а даскал Ботьо, благодарен в надеждите си да види плевенската наставница, рече кротко:
— Момчета, сега си идете по домовете. По пътя повтаряйте това, дето си говорихме в школската одая, повтаряйте името на наставницата Анастасия Димитрова — да го запомните! След малко с нея ще отидем в църквата „Св. Атанас“… Вие тръгвайте!
Момчетата взеха торбичките си и тихо се изнизаха от чиновете, както ги беше учил наставникът на благонравие, щом в школската одая е дошъл непознат човек. Но като излязоха и се спуснаха по стълбите, настана олелия, че я чуха и минаващите по чаршията калоферци.
— Сега ще ми кажеш ли как се сети да дойдеш насам? — Ботьо Петков едва се вмъкна и седна в първия чин.