Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Наставнице! Предрага наставнице, щом вече няма къде, ела да преспиш у нас — Ваклина, стройна, висока, вече доволно грамотна мома, докосна ръцете на. Анастасия, а гласът й прокънтя като възмездието.
— Момиче скъпо, как ме откри? — учителката още не можеше да се върне от унеса.
— Проследих те, наставнице, не ме ли видя? — Ваклина дръпна Анастасия да излезе навън и през всичкото време, докато двете обхождаха сокаците и мегданите на града, докато вървяха към мястото, където беше копторчето на Ковача, Ваклина даваше своите уверения, че от понеделник ще тръгне по плевенските села да събира момичета за просветление: казваше й, че ще ги наставлява срещу чувалче брашно или кринче жито; че ще живее бедно, но духовно и праведно; че ще събира сили да надмогва злите човешки дела; че ще помогне с братята и сестрите си да въздигне ново копторче, защото това…
Момичето спря на място, вдигна ръка и в мрачината посочи натам, където до двора на дядо Петър Райкин се виждаше купчинка райска пръст.
— Не отивай до руината на бащината си къща, наставнице, и не питай защо — Ваклина тихо помоли и стисна ръката на учителката. — Преди час се скрих, измъкнах от разрухата книгата Доксастарион, три нравоучителни книги, девет таблици за прочитания, една икона, вълнена женска дреха, кенарена кърпа… Ще ти ги дам, като идем в къщи…
— Благословена да бъде пръстта, издигната в покрив за мирни сънища, но съсипана от неправдата! Нищо повече нямам тук! — Анастасия изрече силно, прегърна високите рамене на Ваклина й заплака. Нямаше по-справедливо възмездие от волята на това бедно момиче да бъде нейното продължение; нямаше по-висока отплата от опората на раменете му в този час на мрачина и хлад!
Двете се обърнаха гърбом на руината, тръгнаха към чаршията с отворени още дюкяни, после свърнаха към къщата на дядо Гънчо. Влязоха в голямата одая с огнището и намериха стареца, легнал на пода под люлката с пеленачето. Малък, чист, обезсилен — в ръката си имаше някакъв лист, а от догарящите главни и жаравата съществото му светеше. Наставницата измъкна листа, приближи до огнището:
„Аз, като преживях по божия воля много честити години, от венчилото си с невестата не отимах дете, и сега напускам живота като оставям цялата къща, всичките си спастрени грошове на даскалица Анастасия Димитрова…“
— Бащице! — Анастасия отиде до тялото, клекна до него и го разтресе. Беше топло, леко, а животът се изнизваше от него като светлина от храм.
— Ваклина, тичай при баба Пашуна за лековити билки! Потърси Митю Знахара! — наставницата огледа пода и едва сега откри остатъци от татул.
— Недей! — бялата брадичка на стареца мръдна и само това се чу от устата му.
— Иди да издоиш топло мляко от кравата, донеси от извора прясна вода, тичай за хора… Боже, спаси го от смъртта! Господи, не искам нищо за себе си!
Анастасия вече не знаеше какво да прави, кому да говори… Пък Ваклина, като разбра, че е късно да върне на бял свят дядо Гънчо, взе листа от наставницата, отиде по-близо до светлината на огнището и продължи да чете.
„За отрочето, което намерих в Бохот и го спасих от смъртта, да се грижи Анастасия, да го гледа като свое дете… По своя воля давам цялото си имане на нея, защото тя ми даде буквите и числата… И злосторници като сринаха бащиното й копторче, и като заключиха училищната килия, в моята къща тя да може да събира момите… Ако някой се усмили…“
През отворената врата бързо влезе Пенчо, но като съзря дядо Гънчо на пода, се слиса:
— Старецът? Какво е направил този свят старец? — отиде до него, коленичи досами главата му, затвори невиждащите очи. — По мрачина дойде при мен, поиска мастило и листи и каза, че на сърце има голяма заръка, трябвало да я напише сам… Но преди да излезе от бояджийницата рече да дойда тук след час-два… Как се е случило? — очите му питаха Анастасия, пък тя събра остатъците от татула.
— Ето как! — хвърли ги в огъня.
— Но защо толкова бързо? — Пенчо не искаше да повярва, че старецът вече е мъртъв. — Каква заръка отнесе животът му?…
— Заръката няма да прочетеш сега, но я скрий дълбоко! В теб имам вяра! — Анастасия се обърна с цяло тяло към бояджийския син, подаде му листите, изписани с разкривени, старчески букви, понечи да тръгне така, както беше дошла преди месец, но пеленачето в люлката изрева, сякаш усети, че остава само.