Сън срещу събота

— Какво правиш? — стигна бързо до нея и дръпна вързопа. — Като стигнаха тези вестници до Калофер, аз ги хвърлих в огъня! Никой не трябваше да ги види и прочете! Зная по-добре силата на злосторниците. Ами я виж това — той отведе плевенската наставница към стената, където висяха взаимоучителните таблици: между две от тях, зад стъкло беше сложен лист, пожълтял от слънчевите лъчи, но все още ясен и читав: — „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави кат светило на свещник и да свети, какво Денница между небесни звезди; така и тя сред своя си женски пол и род засия…“

Даскалът четеше на глас редовете, които преди три години Константин Фотинов беше писал в „Любословие“ за първото мирско женско училище в Плевен.

— Учителю, всяка отплата за твоите добрини е малка! Всеки пламък пред мощния огън на твоята обич бледнее. Ти даваш с думи, мисъл и слово това, за което устата божия все още немее. Бог ме учи на примирение, ти ме даряваш с бунтовност. Отец Сандул ми казва: „Покай се!“ — ти ми казваш: „Стани!“ Къде е междината на тези непримиримости? Анастасия седна на третия чин, а Ботьо Петков остана прав, стиснал наставническата пръчка.

— Знаеш библейската правда, че човек е захванал да страда откакто е вкусил плода на познанието; откакто е отличил доброто от злото, истината от лъжата, стремлението от ленността, мъдростта от невежеството. И това страдание ще съпътствува света, докато на него живеят разнолики човеци с разнолико верую. Никой никога не е намерил покой с поднебесните сили; а намери ли този покой, човекът ще бъде мъртъв…

— Не се плаша и не се покайвам, учителю, но злосторниците заключиха школото ми, така прогониха и децата.

— А не сториха ли в Габрово същото и с най-светия от всички наши учители — Неофит Рилски? Клеветници и тлъсти еснафи не прогониха ли и неговите ученици? А негова прелестна мъдрост не опорочиха ли из градове и села?

— Но тогава? — Анастасия стана, готова да изпълни това, което и повелява даскал Ботьо Петков. Пък той — като не мислеше никога за добруването на един човек, а за народна полза — рече:

— Върни се в Плевен и откъсни катинара! Пак събирай девици за поучение и пак издигни свой дом. Не бива злото да надделее, Анастасийо! Не бива да забравяш волята на вечнопаметната майка Евгения…

— И тази твоя заръка ще изпълня, предраги учителю, но до идната година — не мога! Голяма е раната ми, ще боли дълго… Ако щеш да остана някое време в Калофер, да събера тукашни добри девици… — не се доизрече и наведе глава от смут, че иска да остане по-близо до даскала.

— Да отворим училище за девици в Калофер? Защо не? До наши дни само калугерки в градските женски метоси учат момите на богоучение… И калоферки са непросветени в мирски науки. Ела с мен в „Св. Атанас“, там сигурно вече ме чакат.

Даскалът тръгна бързо, а Анастасия по него.

Наближаваше пладне. Не беше седмият ден на неделята и нямаше празнична литургия. Калоферци, дето много години бяха свикнали да слушат „Верую“ с гласа на Ботьо Петков, получиха позволение от владиката да се събират в храма да слушат светската реч на даскала — волна, напътствена, повеляваща мир и добри дела. Тези дни, откакто привърши кърската работа и студът прекрачи Балкана, мъже и жени, млади и стари, зачестиха с идване в „Св. Атанас“. Идваха хора от крайните махали на града, идваха и чорбаджии, и богати търговци, и младоотрасли. Църквата, вече стара и схлупена, опушена от дима на тамян и свещи, тази събота събра под сводовете си повече от сто човека. Пътеката до олтара, постлана с пъстра калоферска черга, беше празна, та даскал Ботьо отиде до мястото си край владишкия трон и без да се суети, вдигна глас: