Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
„Богородице, Ти, която чуваш безброй молитви, приеми в този миг думите ми и ме подкрепи! Спаси учителя Ботьо от конниците, прииждащи насам! Пощади го от тази неправда! Той вече има дом и дете, добрата воля в него е тъй голяма, че и конница не може да я спре — Анастасия чу, че конските копита спряха пред църквата, но не се обърна, не погледна назад. — Богородице с младенец, виждам, че не мога да остана и тук. Ти, майко с щедри ръце и дела, посочи ми пътя от утре към бъдното! Само аз вървя с празна утроба, само аз не спастрих дом и деца; не намерих покой на душата, насита за жаждата да вселявам себе си в чужди съдби… Добра ходатайко на дните ми, кажи накъде да вървя щом изляза от храма.“
— Ей, гяурко, какво правиш тук? — турчин с аскерски дрехи не смееше да прекрачи прага на църквата, затова викна отвън.
— Моля се за душата си… Ти какво правиш към нашия храм, друговерецо? — едва сега наставницата се обърна.
— Търся някого, но не е жена… Сама ли си? — както стоеше, така заничаше зад гредите, дето поддържаха църковните сводове.
— Сама съм… и свещеникът. Искаш ли да го викна? — остави грош върху иконата, понечи да тръгне напред…
— Не ми трябва свещеникът… Даскала търся! — рече направо.
— Даскал ли? Че какъв даскал дириш в църквата? Даскалите събират децата в школото — там иди!
— Бях там, ама той излязъл… Мюдюринът видял, че размирникът тръгнал насам. Не си ли го виждала?
— Не познавам нито мюдюрина, нито даскала, дето викаш, че е размирник… И какво толкова страшно е сътворил този мъж?
— Ти не си ли тукашна? — турчинът беше кривокрак, личеше да е неграмотен, полумислещ, но предан до смърт на султана. — Даскалът е говорил против нас, против валията, против пашата и цялата ни управа…
— Че като е говорил, да не е накривил фесовете ви? Кой знае какво ги измисля калоферският мюдюрин…
— Измислил ги, зер! В този град, като не живеят мюсюлмани, можете да вършите всичко и да говорите против нас — заптието се ядоса, но после, щом проумя думите на Анастасия.
— Затова калоферци са по-честни и по-праведни… Ами кой наковлади даскала пред валията? — рече да попита, за да скрие преждеизреченото за свободата на калоферци.
— Кой го е наковладил… Кой?… И аз не знам кой, но сигурно пак гяурин. Купчина донесения имаме от гяури — рече го като проста истина, а Анастасия усети дяволи и мълнии над главата си. Нищо повече не отвърна — нито звук, нито дума.
На другия ден беше неделя и калоферци не видяха даскал Ботьо Петков из чаршията. Не го видяха и в църквата на неделната литургия; Иванка Ботьова каза, че не се е прибирал у дома, не е оставил никакъв знак за себе си…
Анастасия тръгна по левия бряг на Тунджа, че да отиде в „Богородично Въведение“ и да потърси подслон в някоя килия за друмници. Знаеше, че игумения Минодора, вече много стара, но все още жива, ще я приеме; ще каже по някоя дума и за калугерките, отворили килийни училища за калоферските моми; ще си спомни навярно, че плевенската мома е била пратеница на епископ Агапий, а навярно е чула и хулите за вечнопаметния владика? Анастасия стигна вратницата, широко отворена за гости на неделната служба. В двора на пейките седяха мъже и жени, щото храмът в този час беше преизпълнен. Гости и монахини бяха улисани в свои приказки, та никой не отличи наставницата, не я видяха, сякаш не я помнеха. Тук-там мерна калугерки, залостени от много години зад зидовете на манастира; колцина имаше млади, новодошли послушници; в двора бяха поникнали и още надгробни камъни на монахини, останали завинаги в пръстта на светата обител. Анастасия тръгна натам и върху един камък прочете: „Софрония — 1794-1847“.
— От какво е починала тази сестра? — попита млада калугерка, която не помнеше отпреди.
— Не знаем… Не знаем от какво умря, но когато свалихме расото й… — тя се доближи към ухото на Анастасия да прошепти, сякаш се боеше да не чуят чемширите и лозниците как сестрите видели камъка, врастнал в плътта на монахиня Софрония като дете в майка…
— Имало и някаква русчуклийка, приела монашеско име Теофания — Анастасия се вгледа в лицето на непознатата, а тя се обърна към пътната вратница и рече с хитрина.
— Теофания ли? Не е имало никога Теофания от Русчук! — изпълни строгата заповедност на майка игумения в светата обител да не се говори за този позор!