Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
„Няма да отида при духовната майка на манастира! Няма да питам за други сестри! Ще се подслоня като всички незнайни в одаята за друмници, утре заран ще ида в даскалботьовото училище, а после…“
Обърна се да огледа зидовете. Както през 1837 година, когато Ковача за първи път я доведе и я остави тук, крепостите й се видяха мрачни, самотни, високи, безмилостно обърнати към душата на невидимия Бог — непристъпни за стремленията и скърбите на живота извън тази земя!… Само небето над манастира беше отворено; вече мислеше за първи сняг.
На заранта, като затвори пътната вратница на манастира и тръгна от високия рът към чаршията, видя две монахини да вървят към метоха „Иринините калугерици“ — там беше голямото килийно школо за калоферските момичета. Понечи да тръгне подир сестрите и с тях да иде в училището, но знаеше, че в килията ще слуша как момите повтарят псалтир, часослов, апостола, без да знаят светски науки — затова продължи сама.
Вратата на даскалботьовото училище беше отворена, около прага се виждаха чифтове детски опинци, а горе… Анастасия огледа чаршията.
Надаше се, че наставникът вече е събрал момчетата в одаята, но пак чакаше да го мерне към стария бряст или към Хадживълковата къща. Нямаше го наоколо даскал Ботьо Петков. Възпълна стара жена излезе от хаджийския дом и като се вторачи към школото, плевенската наставница обърна гръб, мушна се в училищната врата — да се скрие от устата Хадживълковица, която щеше надълго да я разпитва отворила ли е училището за момичета, има ли вече свой дом и свои деца, ами сега кого дири тук…
От одаята на втория кат, където в събота се чуваше мощната реч на даскала, този ден идваше тишина. И вратата там беше затворена, и покоят отвътре беше така тревожен, сякаш момчетата повтаряха лудориите си наум. Анастасия мина бързо големия коридор, бутна вратата, щото не чакаше да намери някого, а…! Видя учениците, седнали на чиновете да пишат по пясъчните сандъчета. Някакъв мъж — млад, облечен в дрехи по европейски терк, на лицето с хубава, силна брада, стоеше в междината на два чина, говореше тихо, наставнически:
— Днес ще повтаряме да сметаме с „и“…
— Даскалица Анастасия от Плевен! — щом видя наставницата, Василчо викна от третия чин, а момчетата след него повтаряха.
— Простете!… Простете! — тя понечи да излезе отвън прага, но мъжът уважително я спря.
— Госпожице, драго ми е! Чувал съм все похвални думи за вас и щеше ми се да ви видя! — гласът му мек, благозвучен, поиска да я въздигне, а когато даскалът стигна до нея и поднесе ръка, Анастасия видя колко бели и гладки бяха пръстите му. — Името ми е Никола Касапски. Навярно търсихте даскал Ботьо — мой духовен родственик и наставник?
— Чаках него да видя… Исках да се сбогуваме…
— Онзи ден даскал Ботьо замина за Карлово, пък оттам навярно… — наставникът се замисли, защото не знаеше накъде ще замине даскал Ботьо след Карлово, но искаше да подскаже, че няма да се върне скоро в Калофер.
— С пратениците на валията ли замина? — попита, защото нямаше друг, който би могъл да й каже истината.
— С конницата замина! Валията, дето трябва да отсъди правда, е наредил неправда за нашия даскал. Всички знаем колко честен и мъдър е нашият Ботьо Петков — нали момчета? — наставникът се обърна към чиновете, пък учениците му отвърнаха: „Знаем“.
— Добре е, че даскалът има съмишленик като вас. Препохвално е, че можете да му бъдете и опора! — тя си спомни школската одая в „Св. Николай“ и въздъхна.
— Ще кажа на духовния си съратник, че бяхте при нас и вече ви зная! — гласът му все така бавен, втълпяващ уважение към човека, с когото говори, извикваше почит и към негова милост. — Госпожице, какво бихте рекли, ако някой ден мина през Плевен и видя вашето школо? — искаше да я спре, като видя, че тръгва.
— На драго сърце, учителю! Елате… Аз също съм чувала името ви с добро — поиска да излезе по-бързо, да не говори за школото. — Сега трябва да тръгвам, че кираджиите в Хаджикосьовия хан ме чакат за път!
Анастасия се поклони на момчетата в одаята, рече: „Останете със здраве и в мир!“, а когато тръгна надолу по стълбите с малкия си вързоп, си каза: „Защо не? Все някакви кираджии от някой хан ще тръгнат нанякъде… И аз ще замина с тях!“
6.
Отдалече се виждаха само трите кубета на църквите и останките от висока древна твердост, за която преди близо четири века турците се били хиляда дни, докато превземат Заара… Градът беше разположен в равно място, ограден с различни плодни дървеса, чиито многоцветия пролет са като райски градини, а нивите с пречиста пшеница, именувана загария, славеше земята на този край из много градове.