Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Анастасия получи писмото в същия прокълнат ден, когато в Плевен пристигна вестта за позорните деяния на епископа. Същата нощ Стоянчо Лудия, дето преместваше гробищарски камъни и надгробни кръстове, запали къщата на хаджи Йоца Христовица! Дали Лудия беше опожарил къщата в миг на изгубен разум, или с главня към дървените стрехи го бе насочила нечия ръка — до сутринта не се узна. Покъртителна истина беше обаче, че от ръката на хаджи Йоца остана само едно златно пръстенче, а от душата й — вечен помен! Едничкото по-малко зло, което се запамети тази нощ, беше, че момичетата от цяла България, дошли да добиват грамотност в женското школо и напътени да живеят в хаджийския дом, още не бяха пристигнали от своите градове, та така бяха спасени!…
Много хора на Плевен говореха, че грехът за пожара не е на Стоянчо Лудия, а на някои чорбаджии, които имаха зъб на Агапия; ненавиждаха мирското женско школо; мразеха щедрата хаджи Йоца, преди години дала къщата си за владишки конак… По-прости хора рекоха, че хаджийката се изгорила нарочно — да не слуша хулите против владиката. А когато вързаха Лудия о брястовото дърво на чаршията и започнаха да го налагат с камшици, той се опита да каже имената на подстрекателите, но тогава запушиха и устата му, и го биха до пълна несвяст!
Анастасия отиде в къщата на дядо Гънчо и помоли стареца да разпрати някои ученички да известят всички други, че школото се заключва за време, додето се върне наставницата.
— Анастасийо, злочеста добра душица, скрий се в моята изба и не отивай никъде! — замоли се дядо Гънчо. — Ще те храня с каквото дал бог, като цветенце ще те гледам, додето премине бурята, защото всяка поличба има край! — вдигна кокалестите си пръсти уж към небето, а докосна една люлка, вързана с куки за тавана.
Като ходил миналата неделя на Бохот по негова работа, намерил под сеновала на бедни хора голо неколкодневно бебе. Старецът се зачудил, влязъл в копторчето, покрито със слама, и като видял вътре гладни, голи, измършавели купчина дечурлига, се хванал за главата. Някаква съсипана от много раждане жена, го отпратила люто: „Или взимай изтърсачето и го носи със себе си, или го остави да умре!“ Дядо Гънчо съвсем не повярвал, че тези думи може да изрече майка, та я замолил да му даде една кърпа да увие разплаканото голишарче, и го понесъл към Плевен.
— Цял живот бог не ме ощастливи с дете, най-сетне ми прати това отроче! — рече на Анастасия и надникна в люлката. — От него може да излезе юнак! Ще му дам моето име…
Наставницата се вгледа в бебето, залюля с ръка люлката и въздъхна:
— Знаеш ли? Може да е мой късмет? — сети се, че Василиса поиска да кръсти момчето си Анастас на нейно име. — Но защо тези дни да спя и се крия в мазето ти, бащице? Нищо лошо никому не съм сторила, в душата си нямам грях.
— Охооо. Млада си още и не си видяла какво значи човешка мъст! Не отиваш във Враца, гълъбчето ми, утре заран ще пратя да кажат, че си заминала, пък ти остани при мен!
На 5 октомври 1840 година пред църквата „Св. Възнесение“ пукна куршум! Някакъв турчин взе да крещи, че владиката оскърбил дома му, като въвел ханъмата в грях… Докато мюсюлманинът се давеше във викове и се опитваше да избяга, епископ Агапий се смъкна на плочника и под тялото му се събра локва кръв! Никой по-късно не се потруди да узнае името на мюсюлманина, кой го прати, срещу какъв откуп, с какво доверие… Никой не поиска и справедлива присъда след 13 октомври, когато епископ Агапий след много мъки предаде богу дух… Само Цвята Кръстенякова, която беше видяла много добро от владиката, плати грошове на добри майстори да изваят върху мраморна плоча възхвала за благодеянието на вечнопаметния Агапий Врачански!
— Анастасийо, сиротинке малка, не излизай по светло от къщата, че зли хора ще обърнат земята! — дядо Гънчо влезе в одаичката при Анастасия и не посмя да й каже вестта.
Какви приказки се носят из Плевен? — долови тревожния смут на стареца; стана, хвърли няколко цепеници в огнището; над града преваляше слънцето, а в собичката се стелеше мрак.
— Вести ли? Няма вести, момичето ми… — разтри с длани челото си, затвори очи — пръстите му трепереха.
— Умолявам те да ми кажеш истината. Знаеш, че няма да остана завинаги скрита тук, нямам позор за порицание — Анастасия гореше, тялото й се устреми към вратата, искаше да излезе навън.
— Недей, Анастасийо, почакай да мръкне! — дядо Гънчо подаде ръце да я спре. — По-добре е да знаеш, че вечнопаметният владика Агапий не е между живите, убили са го…
— Не е между живите? — наставницата се върна, седна пред пламъците на огнището, извади от тях горяща главня и с нея запали свещта. — Убили са вечнопаметния владика? — повтаряше тихо, сякаш не беше на себе си, остави бавно на пода свещта, захлупи главата си върху коленете…