Непознат в огледалото

Джил стоеше и слушаше без да промълви дума. Беше толкова сигурна. Ролята беше толкова добра. Някъде от дълбините на спомена изплува златната купа във витрината на магазина. Малкото момиче, което болезнено изживяваше копнежа и загубата; Джил усети същото чувство на отчаяние.

Тоби говореше:

— Виж, скъпа, не се притеснявай за това. Уинтърс не знае какви ги говори.

Но той знаеше! Тя нямаше да успее. Всички терзания, болки и надежди бяха напразни. Майка й сякаш бе права — отмъстителният Бог я наказваше за нещо, което тя не знаеше. Чуваше виковете на проповедника: „Виждате ли това момиченце? То ще гори в ада за греховете си, ако не посвети душата си на Бога и не се покае.“ Пристигна в този град с любов и мечти, а той я погуби.

Обгърна я непоносима мъка, не осъзнаваше, че плаче, докато не усети ръката на Тоби върху рамото си.

— Шшт. Всичко е наред — каза той, а нежността му я разплака още повече.

Стоеше до него и докато той я прегръщаше, му разказа за баща си, умрял в деня на раждането й, за златната купа, за протестантите, за главоболията и нощите, изпълнени с ужас, с очакване Бог да я порази. Разказа му за безкрайната мръсна работа, която вземаше, за да бъде актриса, за всички провали. Някакъв дълбоко спотаен инстинкт й подсказа да не говори за мъжете в живота си. Въпреки че бе започнала тази игра с Тоби, вече не претендираше за нищо. В този миг именно нейната открита уязвимост го трогна. Тя докосна вътре в него струна, която никой не бе достигал. Той извади кърпичка от джоба си и попи сълзите й.

— Ако мислиш, че ти е било трудно, защо не чуеш сега това. Баща ми беше месар и…

Говориха до три сутринта. За първи път Тоби приказваше с момиче като с човек. Разбираше я. И как не — тя бе той.

Никой от двамата не разбра кой направи първата стъпка. Започнало като нежно, предразполагащо разбирателство, всичко се превърна в чувствено, животинско желание. Целуваха се жадно, той я прегръщаше силно. Тя усещаше мъжката му твърдост, притисната до себе си. Имаше нужда от него, той я събличаше, тя му помагаше и тогава го видя гол в мрака, съвсем близо до нея. И двамата горяха от желание. Легнаха на пода. Тоби влезе в нея и Джил простена от големината му. Той бавно го измъкна. Джил го притисна по-силно към себе си, вкопчи се яростно в него. Започна да я люби, да я изпълва, да я обгръща, да се слива с нея: Правеше го нежно, с любов, все по-силно, до безумно, обсебващо, надхвърлящо всичко движение. Беше екстаз, непоносимо разкъсване, бездушно животинско съвокупление. Джил викаше:

— Люби ме, Тоби! Люби ме, люби ме!

Разтърсващото му тяло бе върху нея, вътре в нея, част от нея, едно цяло с нейното.

Любиха се цяла нощ — говориха, смееха се, сякаш цял живот са били заедно.

Ако Тоби бе само привлечен от Джил преди, сега мислеше, че е луд по нея. Лежаха в леглото, той, я обгръщаше грижовно, учудено мислеше „Ето това е любовта“. Обърна се да я погледне. Тя изглеждаше топла, безпомощна и умопомрачително красива. Никога не беше обичал някого толкова много.