Стоманеното сърце

— Нищо не виждам — възрази другият. Гласът му отекна тихо.

Първият откачи фенерчето си от колана.

Сърцето ми замря. О-хо.

Опрях ръка в стената; единственото нещо, което ми мина през ум да направя. Тензорът завибрира и опитах да се съсредоточа, но с тях горе беше трудно. Фенерчето изщрака.

— Видя ли? Чу ли това?

— Звучи като пещта — сухо отбеляза вторият пазач.

Ръката ми трополеше по стената и това съдържаше някакъв механичен звук. Направих гримаса, но продължих. Светлината на фенерчето заблестя в шахтата. Почти загубих контрол над вибрацията.

Нямаше начин да не ме видят с тази светлина. Твърде близо бяха.

— Там няма нищо — изсумтя пазачът.

Какво? Вдигнах поглед. Изглежда, че някак си не ме бяха видели, нищо че бяха съвсем наблизо. Намръщих се, объркан.

— Хм — рече другият пазач. — Все пак чух звук.

— Идва от… знаеш къде — настоя първият.

— О — съгласи се другият. — Вярно.

Първият охранител натъпка фенерчето обратно на мястото му на колана си. Как можа да не ме види? Насочи го точно срещу мен.

И двамата се дръпнаха от отвора и затвориха вратите.

Какво е това, в името на огньовете на Злочестие?, помислих си аз. Можеше ли наистина да са ни пропуснали в тъмнината?

Тензорът ми се изключи.

Приготвях се да изпаря джоб в стената, за да се скрием там — да се махнем от стрелбата им, ако се стигнеше дотам. Но понеже не фокусирах удара, отрязах голямо парче от стената пред себе си и дръжката ми мигновено изчезна. Хванах се за страната на отворената от мен дупка и едва намерих опора.

Над мен се изсипа прашна експлозия и падна върху Меган като проливен дъжд. Здраво стиснал ръба на дупката, погледнах надолу и я съзрях да ми хвърля кръвнишки поглед и да отмахва с мигане прах от очите си. Всъщност ръката й май се движеше към пистолета й.

Злочестие!, стреснато си помислих аз. Шалът и кожата й бяха посребрени, а очите й бяха ядосани. Не мисля, че дотогава бях виждал подобно изражение в очите на някого — поне не насочено към мен. Все едно можех да почувствам излъчващата се от нея омраза.

Ръката й продължи да се промъква към оръжието на хълбока.

— М-Меган? — попитах аз.

Ръката й спря. Не знаех какво съм видял, но то си бе отишло мигновено. Тя премигна и изразът й омекна.

— Трябва да внимаваш какво унищожаваш, Колене — изстреля Меган и се пресегна да избърше част от праха от лицето си.

— Да — казах аз и погледнах в дупката, на която висях. — Ей, тука има стая.

Вдигнах мобилния и осветих вътре, за да имам по-добра видимост.

Беше малка стая — покрай едната стена бяха построени няколко подредени бюра с компютърни терминали и етажерки за папки. Имаше две врати — едната бе подсилена метална врата с ключалка.

— Меган, тук определено има стая. И в нея не личи да има някой. Идвай.