Стоманеното сърце

Стигнахме асансьорната шахта без инциденти и влязохме в нея през един съседен склад. Изпарих голяма дупка в стената, Меган промуши глава и погледна нагоре във високата и тъмна шахта.

— Е, Коуди, не би ли трябвало да има път нагоре?

— Да. Странични дръжки. Поставят ги във всички асансьорни шахти.

— Май някой е забравил да съобщи на Стоманеното сърце за това — казах аз и погледнах след Меган. — Тези стени са съвършено гладки. Няма стълба или нещо подобно. Няма и въжета или жици.

Коуди изруга.

— Значи се връщаме към другия път? — поинтересува се Меган.

Отново разгледах стените. Чернотата сякаш се простираше навсякъде над и под нас.

— Можем да чакаме асансьора.

— Асансьорите имат камери — обясни Коуди.

— Значи ще се качим на него — продължих аз.

— И ще съобщим на хората вътре, когато сме се натоварили? — попита Меган.

— Просто чакаме за някой без хора в него — отвърнах аз. — Асансьорите са празни около половината време, нали? Отиват при повикване.

— Добре — рече Коуди. — Проф и Ейбрахам са се натъкнали на дребно препятствие — чакали са една стая да се опразни, за да могат да минат през нея. Проф казва, че имате пет минути чакане. Не стане ли нищо дотогава, зарязваме работата.

— Окей — отвърнах аз и почувствах пристъп на разочарование.

— Ще им пусна някои изображения — обясни Коуди. — За малко няма да съм на линия с вас; ако ви трябвам, потърсете ме. Ще следя асансьора. Тръгне ли, ще ви съобщя.

Линията изпука, когато Коуди смени честотите, и ние зачакахме.

И двамата седяхме тихо, напрегнати да дочуем шума на приближаващия се асансьор, въпреки че нямаше да го видим преди Коуди да го направи с видеозаписите си.

— Така… колко често става така? — попитах след няколко минути клечане до Меган, застанал в стаята до дупката, пробита от мен в стената на асансьорната шахта.

— Кое? — попита тя.

— Чакането.

— По-често, отколкото си мислиш — отвърна тя. — Това, което вършим, често е въпрос предимно на синхронизиране. Доброто синхронизиране изисква много чакане.

Тя погледна ръката ми и установих, че съм потропвал нервно по стената.

Накарах се да спра.

— Седиш — каза тя и гласът й омекна — и чакаш. Все се връщаш на плана, представяш си го. После обикновено не тръгва както трябва.

Изгледах я подозрително.

— Какво? — попита ме тя.

— Това, което каза. Мисля си абсолютно същото.

— И?

— И ако обикновено нещо не върви както трябва, защо винаги ми се нахвърляш за импровизирането?

Тя стисна устни.

— Не — продължих аз. — Време е да се изясниш с мен, Меган. Не само за тази мисия, но и изобщо. Какво ти става? Защо се държиш с мен, все едно ме мразиш? В началото, когато исках да се присъединя, ти говори в моя подкрепа! Най-напред изглеждаше впечатлена от мен — Проф можеше въобще да не обърне внимание на плана ми, ако не беше казала нещата, които каза. Но оттогава се държиш, все едно съм горила на увеселението ти.