Стоманеното сърце

— О.

Погледнах нагоре по хлътналата шахта. Приличаше на огромно разтегнало се нагоре гърло… по което трябваше да се изкачим… което ни правеше…

Лоша аналогия. Много лоша. Все едно, нещо ме присвиваше под лъжичката. Ненавиждах идеята за отстъпление. Нагоре отвеждаше пътят към унищожаването на Стоманеното сърце. Назад имаше още чакане, още планове. Бях правил планове с години.

— О, не — изрече Меган.

— Какво? — попитах я разсеяно аз.

— Ще импровизираш, нали?

Протегнах в шахтата ръката с тензора на нея, опрях я до стената и започнах малка вибрационна експлозия. Ейбрахам ме беше научил да произвеждам взривове с различна големина; той казваше, че един майстор на тензора може да контролира вибрациите и да отпечатва модели и дори форми в обекта си.

Натиснах здраво с ръка и усетих как ръкавицата се тресе. Но не беше само тя. Цялата ми ръка. В началото това ме объркваше. Сякаш аз създавах силата, а не ръкавицата — ръкавицата просто някак помагаше за оформянето на удара.

Не можех да се проваля в това. Направех ли го, операцията приключваше. Трябваше да се чувствам стресиран от това, но не беше така. Разбирах, че по някаква причина, когато нещата станеха наистина много напечени, се отпусках по-лесно.

Стоманеното сърце, възправил се над баща ми. Пистолетен изстрел. Няма да се откажа.

Ръкавицата вибрираше; от стената около ръката ми на малко петно падна прах. Плъзнах пръсти напред и усетих какво съм направил.

— Стъпенка — тихо произнесе Меган и освети с мобилния си.

— Вярно? — попита Коуди. — Включи си камерата, момиче.

Миг по-късно той подсвирна.

— Не си се показвал пред мен, Дейвид. Не мислех, че си толкова опитен, та да направиш нещо такова. Вероятно бих ти го предложил, ако знаех, че можеш.

Преместих ръката си настрани и направих друга стъпенка, като я поставих до първата в шахтата, точно до дупката в стената. Направих още две за краката, после излязох от дупката в асансьорната шахта и поставих ръце и крака в отворите.

Протегнах се и направих още две стъпенки отгоре. Изкачих се с провесена през рамото пушка. Не поглеждах надолу, но отворих още две дупки и продължих. Катеренето и дълбаенето с тензора въобще не бяха лесни, но успявах да придам форма на тензорните удари и да оставям ръб в предната част на всяка стъпенка, та поне ги правех лесни за хващане.

— Могат ли Проф и Ейбрахам да се забавят малко по-дълго? — попита Меган отдолу. — Дейвид май реже добре, но може да ни отнеме около петнадесет минути да се качим.

— Тиа смята — отвърна Коуди.

— Хубаво, тръгвам след Дейвид — отвърна Меган. Звучеше глухо. Погледнах през рамо; беше омотала шал около лицето си.

Прахът от дръжките; не иска да го вдишва. Умно. Беше ми трудно да го избягвам, а стоманеният прах не изглеждаше като нещо, което е умно да вдишваш. Според Ейбрахам прахът от тензорите не бил толкова опасен, колкото изглеждал, но аз продължавах да смятам, че няма да е добра идея и свивах глава и задържах дъх при всяко отваряне на нова дупка.