Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— А какво означава червеното? — попита Саймън.
— Магия. — Очите на Рафаел се присвиха. — Опасност.
той бавно се завъртя в кръг, оглеждаики тихата улица с големи къщи откъм страната на канала. Беше с около една глава по-нисък от Саимън и той се зачуди на колко ли години е бил, когато са го превърнали. Четиринаисет? Петнаисет? Съвсем мъничко по-голям от Мориин. Кои ли го беше превърнал? Магнус знаеше, ала никога не беше казал.
— Къщата на инквизитора е еи там. — Рафаел посочи една от наи-големите къщи, със заострен покрив и балкони, надвиснали над канала. — Само че не свети.
Саимън не можеше да го отрече, макар небиещото му сърце да подскочи лекичко, когато погледна към сградата. Сега Изабел живееше в нея; един от онези прозорци беше нейният.
— Трябва да са отишли в Гард — каза той. — Правят го за срещи и разни неща. — Самият той не хранеше особено приятни спомени от Гард, след като беше задържан като пленник там от последния инквизитор. — Предполагам, че и ние трябва да се качим. Да видим какво става.
— Да, благодаря ти. Наясно съм с техните "срещи и разни неща" — сопна се Рафаел, ала по лицето му се четеше несигурност, каквато Саимън не помнеше да е виждал у него досега. — Каквото и да се случва, то си е работа на ловците на сенки. Недалече оттук има къща, отстъпена за ползване на представителя на вампирите в Съвета. Бихме могли да отидем там.
— Заедно?
— Къщата е голяма. Ти ще бъдеш в единия й край, аз — в другия.
Саимън повдигна вежди. И сам не беше сигурен какво бе очаквал да се случи, но да прекара нощта под един покрив с Рафаел, и през ум не му беше минавало. Не се боеше, че Рафаел ще го убие в съня му. Просто мисълта да дели жилище с някои, които като че ли откраи време изпитваше силна неприязън към него, му се струваше странна.
Сега зрението на Саимън беше остро и ясно (едно от малкото неща, които наистина харесваше в това, да е вампир) и той можеше да различи дребни подробности много надалече. Ето защо я видя, преди тя да го забележи. Вървеше с бърза крачка, навела глава, а дългата и тъмна коса беше вързана на плитката, в която често я прибираше, когато се биеше. Беше в боино облекло и ботушите и тракаха по калдъръма.
"Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд."
Саймън се обърна към Рафаел.
— Махай се.
Рафаел се подсмихна.
— ^а Ъе11е каЪвПв* Нали знаеш, че е безнадеждно, това между вас двамата?
— Защото аз съм вампир, а тя — ловец на сенки?
* Красивата Изабел (фр.) — Бел. прев.
— Не. Просто ти… как да се изразя… изобщо не си от нейната категория.
Изабел вече беше прекосила половината улица. Саймън стисна зъби.
— Подложиш ли ми крак, ще те пронижа с дървен кол. Кълна се.
Рафаел сви невинно рамене, но не помръдна. Саимън му обърна гръб и пристъпи на улицата, излизайки от сенките.
Изабел начаса се закова на място, а ръката и се спусна към камшика, навит на кръста й. Миг по-късно примига изумено и като свали ръка, каза несигурно:
— Саймън?
Изведнъж Саимън се почувства неловко. Може би нямаше да и стане приятно, че се беше появил в Аликанте по този начин — все пак това беше неиният свят, не неговият.
— Аз… — започна, ала не можа да стигне по-далеч, защото в този миг Изабел се хвърли на врата му и обви ръце около него, като едва не го събори на земята.
Саимън затвори очи и зарови лице в шията и. Усещаше как бие сърцето и, но яростно потисна всякакви мисли за кръв. Тя беше мека и силна в прегръдките му, косата и го гъделичкаше по лицето и докато я държеше в обятията си, той се чувстваше нормален, така прекрасно нормален, като всеки влюбен тийнейджър.
Влюбен. Саимън се дръпна сепнато, така че сега се взираше в Изи от няколко сантиметра.
— Не мога да повярвам, че си тук — каза тя, останала без дъх; огромните и тъмни очи грееха. — Щеше ми се да си тук и тъкмо си мислех колко ли време ще мине, преди отново да те видя, и… О, господи, с какво си облечен?
Саимън сведе поглед към кожения си панталон и ризата с волани. Смътно чу как Рафаел хихика в сенките.
— Дълга история — рече той. — Мислиш ли, че бихме могли да влезем вътре?
* * *
Магнус завъртя сребърната кутия с инициали в ръцете си, котешките му очи грееха в сумрака на мазето у Аматис, едва разпръскван от слабата магическа светлина.
Джослин го наблюдаваше с изражение на любопитство и тревога. Люк неволно си припомни всички онези пъти, когато Джослин водеше Клеъри, тогава още дете, в апартамента на Магнус; всички онези пъти, когато те, едно толкова невероятно трио, бяха седели заедно, докато Клеъри растеше, и постепенно си припомняше онова, което би трябвало да забрави.