Зимата на нашето недоволство

— Ще пием по още едно — обяви Марджи. — Храната тук я бива, но не е нищо специално.

Тогава й разказах, че открай време се каня да отворя бар, в който да се сервират само втори мартинита. Сума ти пари ще натрупам.

Господин Хартъг се разсмя, на масата ни се появиха още четири вани за врабчета, а аз все още дъвчех първото си лимоново резенче.

След първата глътка от втората чаша господин Хартъг най-после се сдоби с дар слово. Гласът му бе плътен, вибриращ, като на актьор или певец — или на амбулантен търговец на стока, която никой не желае. Не би било грешно да се опише и като загрижен лекарски глас.

— Госпожа Йънг-Хънт казва, че имате собствен бизнес тук — рече. — Очарователно градче, непокътнато.

Тъкмо се канех да му опиша съвсем точно в какво се състои бизнеса ми, когато топката пое Марджи:

— Господин Холи е бъдещият властелин на околията — каза.

— Така ли? И в коя област развивате бизнеса си, господин Холи?

— Във всички — отвърна Марджи. — В абсолютно всички, но малко така — задкулисно, нали ме разбирате. — Очите й вече лъщяха от алкохола. Погледнах Мери. Нейните едва сега излизаха на повърхността, от което заключих, че ония двамата — или най-малкото Марджи — вече му бяха дръннали поне две-три, преди да се появим.

— Е, сега поне не ми се налага да опровергавам — рекох.

Господин Хартъг отново прибягна до смеха си.

— Имате прекрасна съпруга. Значи, битката отсега е наполовината спечелена.

— С моята жена битката е непрестанна.

— Итън, човекът ще си помисли, че само се бием.

— Не е ли така! — Гаврътнах половината съдържание на чашата си и усетих как иззад очите ми изби жега. Същевременно гледах през зеленото стъкълце в едно от деленията на витрината. Отразяваше пламъка на свещта и сякаш бавно се въртеше. Изглежда, ме докара до някаква автохипноза, понеже се чух как продължавам да приказвам, но като че ли бях страничен наблюдател:

— Госпожа Марджи е Източната вещица48. Мартинито не е напитка, а балсам. — Продължавах да изпитвам магията на зеленото стъкълце.

— Изненадваш ме! Винаги съм се сравнявала с Озма49. А Източната вещица не беше ли онази, лошата?

— Точно за нея говоря.

— И нали тя накрая се разтопи?

През зеленото стъкълце мернах минаваща по тротоара човешка фигура. Въпреки изкривения образ по леко килнатата наляво глава и необичайното стъпване по външния ръб на обувките разпознах Дани. И се видях как скочих и хукнах подире му. Видях се как стигнах до ъгъла с „Брястова“, но той вече бе изчезнал — вероятно се бе шмугнал в задната градина на втората къща.