Зимата на нашето недоволство

Драгата на околийското управление работеше отсам вълнолома; огромният й червяк загребваше кал и миди, помпите го изтласкваха по монтираните върху понтони тръби, които го изплюваха отвъд обмазаните с катран прегради на брега. Работните й фарове бяха включени, светлините за движение — също, а на мачтата бяха вдигнати и два червени балона, за да се вижда, че работи. Някакъв блед готвач с бяла шапка се бе облегнал на голите си лакти върху борда, зяпаше разбунената вода и сегиз-тогиз плюеше в мътилката. Вятърът духаше към брега и носеше откъм драгата вонята на кал, отдавна измрели миди и загнили водорасли заедно със сладкото ухание на ябълков пай с канела. Огромният червяк се въртеше царствено и удълбочаваше входния канал.

За миг розовият залез се отрази в платната на пъргава яхта, но тя направи завой и светлината изчезна. Тръгнах обратно, свих вляво покрай новата марина, минах покрай стария яхтклуб и край залата на Американския легион с монтирани край стъпалата й боядисани в кафяво картечници.

Лодкостроителницата работеше до късно; подготвяха и боядисваха зазимените плавателни съдове за идващото лято. Необичайно студената пролет бе забавила бояджиите и лакировчиците.

Оттам се спуснах към обраслия в плевели парцел до самия край на пристанището, после свърнах бавно към бараката на Дани. И си подсвирквах една стара мелодия, дано не откаже да се срещне с мен.

Той май точно това възнамеряваше. В бараката нямаше никой, но знаех със сигурност — буквално го виждах пред очите си, — че е залегнал някъде сред бурените, най-вероятно между разхвърляните насам-натам огромни дървени греди. И понеже знаех, че ще се върне моментално след като си замина, извадих от джоба си кафявия плик, подпрях го върху мръсното му легло и си тръгнах, като продължих да си свирукам, освен за един миг, в който извиках под сурдинка: „Довиждане, Дани. Всичко най-хубаво.“ И продължих да подсвирквам по уличката, после по „Порлок“, покрай внушителните къщи по „Брястова“, докато стигнах до моята — дома на рода Холи.

Заварих моята Мери в окото на ураган; въртеше се тихо и спокойно, а наоколо й се вихреха отломки и бурни ветрове. Насочваше разрухата, както си беше, по бял найлонов комбинезон и чехли; току-що измитата й коса бе увита около ролките по главата й, наподобяващи огромно котило кърмещи се кренвирши. Не си спомням откога не бяхме ходили на вечеря в ресторант. Не можехме да си го позволим и постепенно изгубихме навика. Дивата й възбуда подхвърляше децата по периферията на личния й ураган. Хранеше ги, миеше ги, издаваше заповеди, отменяше заповеди. Дъската за гладене бе все още насред кухнята, а скъпите ми изгладени дрехи висяха по облегалките на столовете. Сегиз-тогиз Мери спираше галопа си и минаваше с ютията по роклята, която гладеше. От вълнение децата почти бяха изгубили апетит, но заповедта си беше заповед.

Имам цели пет официални костюма — доста голяма бройка за продавач в бакалница. Опипах ги така, както висяха по облегалките. Всеки един си има име: Олд Блу, Суит Джордж Браун, Дориан Грей, Беринг Блек и Добин46.