В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
Страшно богатият вирна нос и гневно ме погледна право в очите. Не видях в тях нищо божествено. От тях надзърташе друг бог — чужд, неразбираем и неприятен за мен. Полазиха ме тръпки. Продължавах обаче да гледам спокойно през очилата си в тези чужди очи.
Страшно богатият все пак откара децата си и не ми позволи да ги оперирам. След няколко години узнах, че е починал. Погребали го там, в чуждата земя, и сигурно след ковчега са носели единственото, което бе постигнал в своя живот — огнеупорна каса с пари. Нищо не зная за съдбата на децата му. Напълно възможно е да са ги ограбили и някъде там да се препитават само с пържени банани. А може пък да са си добре и прислужничката Лурдис да им поднася за обяд пържени картофки.
— Чужд Бог! Чужд Бог! — започнах да повтарям в такт с крачките си, изкачвайки се по склона на височина около 5700 метра.
Спомените за богатия човек съвсем не ме изпълваха със сили. Беше ми жал за децата му. Дъхът ми излизаше от гърдите със свистене, устата ми бе пресъхнала, краката ми се подгъваха, стомахът продължаваше да ме боли. Успокояваше ме само мисълта, че заедно с болката от мен излиза и отрицателната ми енергия. Сякаш започвах да й се радвам.
Спрях, погледнах към Равил и неочаквано и за себе си заявих:
— Равил! Знаеш ли, че има и друг Бог — чужд Бог! В Града на боговете обаче той е безсилен. Долината на смъртта убива само онези, чиито души са завладени от него. Великият Яма стои на стража и не допуска чуждия Бог. Огледалата го изпепеляват. Сгъстеното мислещо време не го пуска в подземната Шамбала, не му позволява да омърси великия символ — Четящия човек.
Равил ме погледна в недоумение. И двамата се засмяхме и отново поехме по пътя си.
Мислите за чуждия Бог не ме оставяха. Той е вездесъщ и веднага прониква в човешката душа, ако тя се е отдалечила от своя истински Бог. Планомерно и упорито той подмамва човека да приеме неговата вяра. Той се бори с истинския Бог не на живот, а на смърт.
Внезапно осъзнах, че безбожието не съществува. Затова атеизмът, величаещ човека като връх в развитието на самозародилите се органични вещества, преминали през животинския и маймунския етап на еволюцията, е не просто грях, който поставя човека на мястото на Бога, а хитра измислица на чуждия Бог, която лишава човешките души от влиянието на истинския Създател и освобождава място, където да се внедри той. Тази мисъл толкова ме изненада, че краката ми се оплетоха, дишането се затрудни и аз спрях, изпускайки въздуха със свистене.
— Как досега не го бях разбрал!? Как не съм го разбирал!? — започнах да повтарям си шепнешком, като се опитвах да изтрия с длан слепналите си устни. — Какъв глупак съм! На колко години станах, колко години съм изучавал атеизъм, взимайки изпитите с тройки, а не съм го разбирал! Чак след Долината на смъртта се осъзна, тъпако! Чак когато надзърна в очите на смъртта…
Дишането ми се възстанови и аз продължих напред. С почуда забелязах, че болката в коремната област утихна.
А мислите за чуждия Бог продължиха да танцуват в главата ми. Наистина се чудех как преди не ми беше хрумвало, че безбожие не съществува. Защото след като е създал духа, душата и тялото на човека. Бог не само ги е свързал един за друг, но и със себе си, определяйки ги като единство на творението. Ненапразно хората казват, че човек е частица от Бога. Ядосах се на философите и учените, които са твърдели и твърдят, че Бог не съществува. Ако тези „учени-атеисти“ се замислят за миг над известния научен факт за клетъчната нелокалност, когато всяка от милиардите клетки в човешкия организъм мигновено узнава участта на другите клетки, ще разберат, че той не може да бъде обяснен с нищо друго, освен със съществуването на някаква мислеща субстанция.
Тя не просто обединява в едно всички клетки, но и се грижи за всяка поотделно като за свое дете. „Учените-атеисти“ биха могли логично да предположат, че за тази мислеща субстанция се грижи друга, по-високо организирана мислеща субстанция, а над нея има още, и още, и още — до самия… Бог. Тогава другарите атеисти биха престанали да се пулят при най-малкото възражение срещу „доказателствата“ им, че Бог не съществува. Биха престанали да преследват истинските изследователи, които волю-неволю, в резултат на научните си търсения, стигат до извода за съществуването на Създателя и се превръщат в дълбоко вярващи хора.