Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Доколкото може да се очаква. — Той пое подноса и го постави върху бюрото.
— Молих се за вас, сенешале.
— Опасявам се, че вече не притежавам тази титла. Със сигурност Дьо Рокфор е назначил нов сенешал.
Джефри кимна.
— Главният си лейтенант.
— Тежко ни и горко…
Внезапно видя как единият от мъжете пред вратата се свлича на земята. Секунда по-късно тялото на другия също се отпусна и се присъедини към другаря му на пода.
Две чаши изтракаха върху плочите.
— Доста време им отне — каза Джефри.
— Какво си направил?
— Приспивателно. Лекарят ми го даде. Без вкус и мирис, но за сметка на това бързодействащо. Лекарят е наш приятел. Желае ви сполука. А сега трябва да вървим. Магистърът бе взел мерки и е мой дълг да се погрижа да бъдат изпълнени.
Джефри пъхна ръка под дрехата си и измъкна два пистолета.
— Оръжейникът също ни е приятел. Може да ни потрябват.
Сенешалът умееше да борави с оръжие, това бе част от основното обучение, през което преминаваше всеки брат. Хвана оръжието.
— Напускаме абатството ли?
Джефри кимна.
— Необходимо е, за да изпълним нашата задача.
— Нашата задача?
— Да, сенешале. Отдавна се обучавам за това.
Долови готовността му и макар да бе почти десет години по-възрастен, обзе го чувство за малоценност. По-нискостоящият брат бе нещо много повече, отколкото изглеждаше.
— Както казах вчера, магистърът е направил добър избор с теб.
Джефри се усмихна.
— Мисля, че е направил добър избор и с двама ни.
Намери една раница и набързо натъпка в нея малко тоалетни принадлежности, няколко лични вещи и двете книги от библиотеката.
— Нямам други дрехи, освен расото.
— Можем да купим, когато се измъкнем.
— Имаш ли пари?
— Магистърът бе изключително организиран човек.
Джефри се промъкна до прага и се огледа в двете посоки.
— Всички братя ще са на молитва. Би трябвало пътят ни да е чист.
Преди да последва Джефри по коридора, сенешалът хвърли последен поглед към стаята. Бе прекарал някои от най-хубавите мигове от живота си тук и му беше мъчно да изостави тези спомени. Но една друга част от душата му го подтикваше напред, към неизвестното, навън, към истината, която магистърът очевидно знаеше.
27
Вилньов-лез-Авиньон, 12:30 ч.
Малоун изучаваше Ройс Кларидън. Беше облечен с широки кадифени панталони, изцапани със зелена боя. Шарен пуловер скриваше мършавите му гърди. Вероятно наближаваше шейсетте, кльощав като богомолка, с приятно лице с тесни черти. Тъмните му очи бяха хлътнали дълбоко, вече загубили блясъка на интелекта, но все още пронизващи. Стъпалата му бяха боси и мръсни, ноктите на ръцете — неподдържани, а сивеещата му коса и брада — сплъстени. Служителят ги бе предупредил, че Кларидън е умопобъркан, но безобиден и почти всички в болничното заведение го отбягват.
— Кои сте вие? — попита Кларидън на френски и ги огледа с празен, объркан поглед.
Санаториумът заемаше огромен замък, който, както поясняваше табелката отпред, бил собственост на френското правителство от революцията насам. Много от някогашните салони бяха превърнати в болнични стаи. В момента бяха в солариума. Обедното слънце бе забулено от сгъстяващите се облаци. Един от служителите бе споменал, че Кларидън прекарва повечето време тук.
— От командването ли сте? — попита Кларидън. — Магистърът ли ви изпрати? Имам да му предавам много сведения.
Малоун реши да се включи в играта.
— Идваме по поръка на магистъра. Изпрати ни да разговаряме с теб.
— О, най-после. Толкова отдавна чакам — извика лудият.
Малоун направи знак с ръка и Стефани отстъпи назад.
Човекът явно се смяташе за тамплиер, а жените не бяха част от братството.
— Кажете ми, братко, каквото имате да ми казвате. Разкажете ми всичко.
Кларидън се размърда на стола, после скочи на крака и започна да се клати напред-назад.
— Беше ужасно — каза. — Заобиколени бяхме от всички посоки. Докъдето стига погледът — само врагове. Останали ни бяха няколко стрели, храната се беше развалила от жегата, водата свърши. Мнозина бяха покосени от болести. Никой нямаше да оцелее дълго.
— Звучи страшно. И какво направихте?
— Видяхме най-странното нещо. Отвъд стените се издигна бяло знаме. Ние се спогледахме, а учудените ни изражения изразяваха мислите на всеки един. Искат да преговарят.