Изумителният Морис и неговите образовани гризачи [bg]

— Окей, чудесно. Ще го направим още веднъж и ще разделим парите на три. Чудесно. Няма проблем. Но ако ще е за последно, да го направим така, че да се помни, а? — Той се ухили.

Плъховете, тъй като бяха плъхове, не се радваха при вида на ухилена котка, но разбираха, че е взето трудно решение. Те си позволиха леки въздишки на облекчение.

— Така доволен ли си, малкия? — попита Морис.

— И след това ще мога да свиря?

— Категорично.

— Добре — каза хлапето.

Парите, светещи като слънцето и блестящи като луната, бяха мълчаливо прибрани в торбата. Плъховете я завлякоха под храстите и я заровиха. Никой не може да заравя пари по-добре от плъховете, пък и не си струваше да носят твърде много в града.

После опряха до коня. Беше ценен кон и Морис с огромна неохота го пусна на свобода. Но както изтъкна Праскови, бил разбойнически кон, с твърде богато украсени седло и юзди. Да се опитат да го продадат тук можело да е опасно. Щели да тръгнат приказки. Можели да привлекат вниманието на правителството. Не било сега времето да ги подгони Стражата.

Морис отиде до ръба на скалата и се загледа към града, разсънващ се под изгрева.

— Да ги разбием този път, а, дружина? — обърна се той към плъховете, като се върнаха. — Искам максимум цвъртене, пулене и пикаене, ясно?

— Ние мислим, че пикаенето не е наистина… — започна Опасна Тиква, но Праскови се прокашля и той смотолеви: — О, ами всъщност, щом ще е за последно…

— Откак проходих, пикая на всичко — избоботи Свинскибут. — Сега ми викат, че не било правилно. Ако това значи мисленето, радвам се, че не го употребявам.

— Да ги изумим! — опна се Морис. — Плъхове? В този град си мислят, че са виждали плъхове? Като видят нас, ще има приказки да разправят!