Изумителният Морис и неговите образовани гризачи [bg]

— Ха, той не се казва кански, понеже е кански — каза Морис. — Това е на чужд език бански, схващаш ли?

— Тъй че всъщност се нарича Бански Мекиц? — пробва се Невли Зай.

— Не бе, не, наричат го Бански, понеже… — Изумителният Морис се поколеба, но само за момент — понеже си имат баня, схващаш ли? Много изостанало място е това. Няма много бани наоколо. Но си имат една и са толкова горди с нея, че искат всички да разберат. Сигур трябва да си купиш билет само за да я видиш.

— Това вярно ли е, Морис? — попита Опасна Тиква. Той зададе въпроса съвсем вежливо, но беше ясно, че всъщност казваше: „Не мисля, че това е вярно, Морис.“

О, да… Опасна Тиква. Опасна Тиква беше труден опонент. А всъщност не би трябвало да е така. „В доброто старо време — помисли си Морис — дори не бих изял толкова малък и блед и най-общо казано болнав на вид плъх.“ Той впи поглед в малкия плъх албинос с белоснежна козина и розови очички. Опасна Тиква не отвърна на погледа му, понеже беше прекалено късоглед. Разбира се, слепотата не бе чак такъв недостатък за биологични видове, които прекарват повечето си време в тъмнина и имат обоняние, което беше, доколкото Морис схващаше, почти толкова добро, колкото взор, слух и говор наедно. Например плъхчето винаги обръщаше главата си и се вторачваше право в него, когато го заговореше. Това беше обезпокоително. Морис познаваше една сляпа котка, която често се блъскаше във вратите, но Опасна Тиква никога не го правеше.

Опасна Тиква не беше главатарят. Това беше работа на Свинскибут. Свинскибут беше голям и свиреп и донякъде подъл, и не се радваше особено да има изострен ум, и определено не копнееше да говори с котка. Той беше доста стар по времето на Промяната (както плъховете го наричаха) и казваше, че е прекалено стар за промени. Той оставяше „разговора с Морис“ на Опасна Тиква, който беше роден точно след Промяната. А пустото плъхче беше умно. Невероятно умно. Прекалено умно. Морис се нуждаеше от цялата си изобретателност, когато имаше вземане-даване с Опасна Тиква.

— Изумително е какво знам — каза той, примижавайки бавно срещу него. — Както и да е, това е приятен на вид град. Изглежда ми богат. Сега това, което ще направим, е…

— М-хм…

Морис мразеше този звук. Ако нещо звучеше по-неприятно от особените въпросчета на Опасна Тиква, то беше, когато Праскови си прочистваше гърлото. Това означаваше, че много тихо ще каже нещо, което ще го разстрои.