![Изумителният Морис и неговите образовани гризачи [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/3/izumitelniyat-moris-i-negovite-obrazovani-grizachi-bg-download.jpg)
Изумителният Морис и неговите образовани гризачи [bg]
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #28
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Вузев
- ISBN: 954-422-089-5
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изумителният Морис и неговите образовани гризачи [bg]». Краткое содержание книги:
— Това е кражба, Морис — укори го Праскови. Тя седеше на седалката до момчето. Беше плъх.
— Не е кражба като кражба — защити се Морис. — По-скоро е… откривателство. Кочияшът е избягал, така че е… нещо като спасяване. Ами да, точно така, можем да я върнем срещу наградата. Така е много по-добре. И е законно. Ще действаме ли?
— Хората ще задават прекалено много въпроси — изтъкна Праскови.
— Ако просто я оставим, някой ияулп ще я открадне — занарежда Морис. — Някой крадец ще си я присвои! Много по-добре е ние да я вземем, нали? Ние не сме крадци.
— Ще я оставим, Морис — каза Праскови.
— Ами тогава хайде да откраднем коня на разбойника — настоя той, сякаш вечерта нямаше да завърши както трябва, ако не откраднеха нещо. — Да откраднеш от крадец не е кражба, щото се нулира.
— Не можем да стоим тук цяла нощ — обърна се момчето към Праскови. — Има право.
— Точно така! — спешно се намеси разбойникът. — Не можете да стоите тук цяла нощ!
— Точно така — обади се хор от гласове от панталоните му, — не можем да стоим тук цяла нощ!
Морис въздъхна и отново надникна през прозореца.
— О-кей — проточи той. — Ето какво. Ще стоиш съвсем мирно и ще гледаш само напред и няма да пробваш никакви номера, защото ако понечиш, само да изрека думичката…
— Не я изричай! — В гласа на разбойника се долавяше още по-голяма припряност.
— Добре — продължи Морис — и ще вземем коня ти за наказание, а ти можеш да вземеш фургона, щото това ще е кражба и само на крадците им е позволено да крадат. Нещо против?
— Каквото кажеш! — обади се разбойникът, а после размисли и бързо добави: — Но, моля те, не казвай нищо.
Той заби поглед напред. Видя момчето и котката да излизат от фургона. Чу различни звуци зад гърба си, докато му взимаха коня. И се сети за меча си. Хубаво, от тази сделка щеше да вземе цяла пощенска кола, но съществува и такова нещо като професионална гордост.
— Добре — прозвуча след малко гласът на котката. — Ние сега си тръгваме, а ти трябва да обещаеш да не мърдаш, докато не изчезнем. Обещаваш ли?
— Честна разбойническа — отвърна той, бавно протягайки ръка за меча си.
— Добре. Вярваме ти — обади се котката.
Мъжът почувства как панталоните му олекват, докато плъховете се изнизваха от тях и чу подрънкването на хамута. Изчака момент, после се извъртя, изтегли меча си и се втурна напред.
Всъщност съвсем малко напред. Нямаше да падне толкова тежко, ако някой не му беше овързал връзките на обувките.
Казваха, че е изумителен. Наричаха го Изумителният Морис. Той никога не беше целял да е изумителен. Просто така се случи.
Усети, че нещо странно стана оня ден, точно след обяда, когато погледна отражението си в една локва и си помисли: „Това съм аз.“ Дотогава никога не беше осъзнавал това. Разбира се, беше трудно да си спомни как е разсъждавал, преди да стане изумителен. Струваше му се, че съзнанието му е било просто някакъв вид супа.
А после се прибавиха и плъховете, които живееха под купчината смет в един ъгъл от територията му. Той осъзна, че има нещо образовано в плъховете, когато скочи върху един, който попита:
— Не може ли да го обсъдим?
Тогава част от неговото изумително ново съзнание му рече: „Не можеш да изядеш някой, който говори. Поне не и преди да чуеш какво има да казва.“
Плъхът беше Праскови. Тя не беше като другите плъхове. Както и Опасна Тиква, Невли Зай, Загар, Свинскибут, Големи Икономии, Токсинчо и всички останали. Но пък и Морис вече не беше като другите котки.
Другите котки изведнъж се оказаха глупави. И така, Морис започна да се движи с плъховете. С тях можеше да си поговори. Те го приемаха добре, стига да не изядеше някой от познатите им.
Плъховете дълго се тревожиха защо внезапно са станали толкова умни. Морис смяташе това за загуба на време. Нещата просто се случваха. Но плъховете продължаваха да умуват дали не е от нещо, което са изяли от купчината боклук, въпреки че дори на Морис му беше ясно, че това не би могло да обясни как той се е променил, защото той никога не би ял боклук. И със сигурност не би ял боклук от онази купчина, като знаеше откъде идва…
Той смяташе, че плъховете са, честно казано, тъпички. Интелигентни, да, ама тъпички. Беше живял по улиците четири години и почти не му бяха останали уши, имаше белези по целия си нос и беше умен. Походката му беше толкова наперена, че ако забързаше малко, се препъваше. Когато вирваше опашка, хората трябваше да я заобикалят. Той смяташе, че трябва да си умен, за да живееш четири години по тези улици, с всичките им кучешки банди и свободно практикуващи кожари. Един погрешен ход и вече си обяд и чифт ръкавици. Да, налагаше се да си умен.