Лебедова песен [bg]

Клетницата се изправи, като притискаше платнената чанта с всичките си притежания към гърдите си. На червената неонова светлина се виждаха дълбоките бръчки и мръсотията по грубото ѝ лице с квадратна челюст. Очите ѝ бяха хлътнали в очертани в лилаво очни кухини и имаха блед и воднист син цвят. В погледа ѝ проблясваха страх и гняв. На главата ѝ се мъдреше синята шапка, която беше намерила предишния ден в една разкъсана торба с боклук. Тоалетът ѝ се състоеше от мръсна сива риза без ръкави и торбести кафяви мъжки панталони с кръпки на коленете. Личеше си, че е едра жена с тежък кокал, чиито корем и ханш изпълваха грубия плат на панталоните. Дрехите ѝ, както и платнената чанта, която държеше, ѝ бяха подарени от един мил свещеник от Армията на спасението. Изпод шапката ѝ се подаваше посивяваща кестенява коса, която падаше безразборно върху раменете ѝ — клошарката я беше подрязала собственоръчно с ножица. В платнената ѝ чанта бяха натъпкани най-различни предмети: макара с рибарска корда, дрипав светлооранжев пуловер, каубойски ботуши, чиито токове отдавна ги нямаше, счупен поднос от столова, хартиени чаши и пластмасови прибори за хранене, брой на „Космополитън“ отпреди година, верига, няколко пакетчета дъвки „Джуси Фрут“ и други заровени най-отдолу неща, за които дори самата тя беше забравила. Двамата мъже я гледаха — единият доста злобно — и това я подтикна да стисне още по-силно чантата. Лявото ѝ око и скулата под него бяха насинени и подути, а ребрата я боляха, защото преди три дни една друга бездомница я блъсна по стълбите в „Християнско убежище“: тогава тя стана от пода, изкачи се отново по стъпалата и с прав десен изби два зъба на нахалницата.

— Това е моето място — каза мъжът с мрачния глас. Той беше висок, кльощав и носеше само дънки. Гърдите му лъщяха от пот, а очите му бяха изпълнени със сенки. Беше брадясал. Вторият мъж, който беше по-нисък и по-пълен, беше облечен в потна тениска и зелени армейски панталони, целите на дупки от цигари. Косата му беше мастиленочерна и постоянно си чешеше слабините. Първият я срита в ребрата с върха на ботуша си и клошарката потръпна от изригналата болка. — Глуха ли си, кучко? Казах, че си на шибаното ми място!

Кашонът, в който тя спеше, лежеше насред море от преливащи с боклук торби — спомен от стачката на боклукчиите, в резултат на която вече две седмици улиците и канавките на Манхатън бяха потънали в мизерия. В душната жега на дните, през които температурите достигаха тридесет и осем градуса през деня и тридесет и два през нощта, торбите се издуваха и експлодираха. Плъхове пируваха насред планините от неприбран боклук, които бяха блокирали трафика по някои улици.

Клошарката погледна замаяно двамата мъже. В стомаха ѝ отлежаваше половин бутилка „Ред Дагър“. Последното ѝ хранене се състоеше от пилешки кости и останките от нечия изхвърлена вечеря.

— А?

— Това е моят кашон! — изкрещя в лицето ѝ брадатият. — Това е моето място! Да не си малоумна?

— Тая не разбира нищо — каза другият. — Луда е като кукувица.