Лебедова песен [bg]

— Но… те ще си помислят, че нападаме.

— Важното е да разберат, че не се страхуваме. — Хана изтърси пепелта от цигарата си в пепелника пред него. — Ако смятате, че е лудост, добре. Но за бога, руснаците уважават лудостта повече и от страха! Ако им позволим да разположат ядрените си ракети до нашата брегова линия, без да направим нищо, подписваме смъртната присъда на Съединените американски щати!

Президентът затвори очи. След малко ги отвори отново. Беше виждал горящи градове и овъглени създания, някога били човешки същества. Накрая съумя да изрече:

— Не искам… не искам да бъда човекът, който ще започне Третата световна война. Разбирате ли?

— Тя вече започна — отвърна Синклер. — По дяволите, целият проклет свят е във война и всички чакат ивановците или ние да нокаутираме другия. Може би бъдещето на Земята зависи от това кой ще бъде по-лудият! Съгласен съм с Ханс, че ако съвсем скоро не сторим нищо, по покривите ни ще завали тежък дъжд.

— Те ще отстъпят — заяви равнодушно Нарамор. — Отстъпвали са и преди. Ако изпратим „убийци на подводници“ след тези съдове и ги извадим от водата, ще разберат къде са границите. Та, какво ще направим — ще стоим и ще чакаме, или ще им покажем на какво сме способни?

— Сър? — настоя Хана и погледна отново часовника, който показваше десет и петдесет и осем. — Мисля, че решението е ваше.

Не искам да е така!, едва не изкрещя президентът. Нуждаеше се от време, искаше му се да отиде в Кемп Дейвид или на един от онези дълги риболовни излети, на които толкова обичаше да ходи, докато беше сенатор. Но вече нямаше време. Беше сплел пръстите на ръцете си. Усещаше лицето си толкова опънато, че се изплаши да не се пропука и разпадне като маска, а никак не му се искаше да види какво се крие отдолу. Вдигна поглед само за да установи, че всички тези властни мъже продължаваха да са тук, а сетивата му като че ли го бяха предали.

Решението. Такова трябваше да бъде взето. Веднага.

— Да. — Думата никога не беше звучала толкова отвратително. — Добре. Съгласен съм… — Млъкна за момент, за да си поеме дълбоко дъх. — Обявявам бойна готовност от трета степен. Адмирале, уведомете своите хора. Генерал Синклер, не желая вашите В-1 и на един сантиметър навътре в руска територия. Ясно ли е?

— Хората ми могат да се справят със затворени очи.

— Въведете кодовете си.

Синклер се зае с клавиатурата пред него, след което вдигна телефона, за да даде заповедите на Стратегическото въздушно командване в Омаха и Северноамериканското военновъздушно командване в Шайен, Колорадо. Адмирал Нарамор вдигна телефона, който веднага го свърза с Военноморски операции в Пентагона. Само след минути щеше да се засили активността във въздушните и военноморските бази на страната. Кодовете за бойна готовност от трета степен щяха да пропътуват дълги разстояния по телефонните кабели и щеше да бъде осъществена поредната проверка на радари, сензори, монитори, компютри и стотици други неща от високотехнологичното оборудване, както и на десетките крилати ракети и хилядите ядрени бойни глави, скрити в силози в Средния Запад, от Монтана до Канзас.