Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- Сигурно защото ще има бърсане на задници.
- Ще им звънна да разбера как стои въпросът с бърсането. Ще идеш ли на интервюто, ако има такова? Прозвуча като въпрос.
И двамата обаче знаехме отговора.Въздъхнах и взех дамската чанта, готова да поема към къщи.
- Мили боже! - възкликна баща ми. - Можеш ли да си представиш? Не му стига на човека, че е в инвалидна ко-личка, ами и нашата Лу ще му прави компания.
- Бърнард! - смъмри го майка ми.
Зад мен дядо хихикаше над чая си.
Втора глава
Не съм тъпа. По-добре да ви го кажа отсега. Но няма как да не почувстваш дефицит на мозъчни клетки, ако по-мал ката ти сестра не само е минала напред с една година и а е озовала в твоя клас, ами е продължила и в по-горния.
Всичко, което ми се струваше умно или оригинално, Катрина вече го бе правила преди мен, макар да е с осемнайсет месеца по-малка. Беше чела всяка книга, която вземах от библиотеката, знаеше всеки факт, който споменавах на вечеря. Не познавам друг като нея, който да обича да го изпитват. Понякога си мисля, че се обличам по-така само защото единственото, в което Трина не я бива, е да съчетава дрехите. Тя е по пуловерите и джинсите. Идеята й за шик е да си изглади джинсите.
Баща ми ме нарича „образ”, понеже винаги изтърсвам първото, което ми дойде наум. Твърди, че съм като леля Лили, макар изобщо да не съм я виждала. Не е много при-ятно постоянно да те сравняват с човек, когото не познаваш. Слизам например по стълбите, обута в морави ботуши, и татко се обръща към мама и казва: „Нали помниш леля Лили и моравите й ботуши?”, а мама цъка с език и прихва, сякаш това е някаква тайна шега. Майка ми ме нарича
„оригинал” - нейният любезен начин да признае, че не разбира защо се обличам така.
Но като изключим един кратък период от пубертета, никога не съм искала да приличам на Трина или на някое друго момиче в училище; до четиринайсетата си година предпочитах да се обличам като момче, а сега се обличам, както на мен ми харесва, според настроението ми за деня. Не виждам зашо трябва да полагам усилия да изглеждам банално. Аз съм дребна, чернокоса и според баща ми имам лице на елф. Няма предвид “красива като елф”. Не съм грозна, ала едва ли някой би ме нарекъл красива. Не мога да се похваля с особена изтънченост. Патрик казва, че съм “великолепна”, но само когато иска да си легнем, и ми е съвсем ясен. Заедно сме почти от седем години.
Вече съм на двайсет и шест, а все още не знам какво точно искам. Не се бях замисляла по въпроса, докато не си изгубих работата. Предполагам, че ще се омъжа за Патрик, ще народя куп дечурлига и ще живея на две-три улици от мястото, където винаги съм живяла. Като изключим екзотичния начин на обличане и обстоятелството, че съм малко дребна на ръст, не се различавам кой знае колко от хората на улицата. Едва ли ще се обърнете след мен. Обикновено момиче с обикновен живот. На мен обаче си ми харесваше.
- Трябва да сложиш костюм за интервюто - настоя мама. - Сега всички ходят небрежно облечени.
- Да бе, много е важно да нося тънко райе, докато храня старчоци.
- Недей да остроумничиш.
- Не мога да си купя костюм. Ами ако не получа работата?
- Можеш да облечеш моя, ще ти изгладя и някоя хубава блуза. И поне веднъж смени тая прическа тип „принцеса Лея” - посочи тя косата ми, която обикновено носех на Две плитки, увити отстрани на главата. - Опитай се да изглеждаш като нормален човек.Знаех, че е безсмислено да споря с майка си.Освен това беше ясно, че баща ми е инструктиран да не коментира
облеклото ми, въпреки че излязох от къщи със странна походка заради прекалено тясната пола. - Чао, миличка - пропя той и ъгълчетата на устата му
потрепнаха. - Успех на интервюто.Изглеждаш много… делово.
Не ме притесняваше това че нoсех костюма на майка си или че кройката му е била модерна в края на миналия
век, а че ми беше възтесничък. Коланът се взрязваше в та-лията ми, а сакото се разтваряше на гърдите. Както обича да казва татко, дори един скакалец е по-закръглен от мама.
По време на краткото пътуване с автобуса се чувствах леко уплашена. Никога не бях ходила на интервю за работа. Започнах в „Кифличката”, след като с Трина се хванахме на бас, че не мога да си намеря работа за един ден. Просто влязох в кафенето и попитах Франк дали има нужда от още един чифт ръце. Той пък бе отворил заведението същия ден и направо не повярва на късмета си.