Грешката на боговете е, че грешат

— Не ми ли вярвате? — огорчи се Марлоу. Едва сега ми се наби в очите, че беше облечен в доста старомоден костюм.

— Не е задължително, нали? — отвърнах смело.

Смелостта ми идваше от мярналата се в главата ми мисъл, че литературни призраци не могат да съществуват в моя компютърен свят, а само обикновени хора. Мое мнение, разбира се. Светът е достатъчно странен.

— Ваша воля… А, ето ги, идват!

Лесно е да се каже „идват“, но аз специално трудно мога да възприема такъв начин на пристигане. Героят на Дойл се появи като Фата Моргана, от нищото. Беше невероятна гледка. Следваха го още двама: плешив, мустакат, смешен дребосък и по-висок от Марлоу, гъвкав като пипало на октопод мъж.

— Инспектор Вонедиан? Здравейте! — съзря ме Холмс и невъзмутимо ми протегна ръка.

Стиснах я не без опасение. Страхувах се ръката ми да не премине през неговата. Не се случи нищо подобно. Ръката му бе студена и човешка.

— Запознайте се — мосю Поаро, мистър галактичен инспектор Еърт — продължи спокойно Холмс. — С мистър Марлоу, надявам се, сте се запознали.

— Приличаше по-скоро на ръмжене. Изглежда внуците ни страдат от липса на почит към дедите си — усмихна се Марлоу.

— Да не излизаме извън границите на приличието, господа! Помислете как трябва да се отнасяме към бъдещите поколения! Във всеки случай така не бива… — каза Поаро, помагайки си с енергично клатене на глава.

Това „бъдещите поколения“ май бях аз, но се засегна Еърт.

— Отнасяйте се към нас като към съвременници, така ще ви е по-лесно! — гласът му излизаше някъде откъм гърдите, което ме учуди. — Не е наложително да усложняваме вътрешновидовите отношения.

Колкото за „вътрешновидовите отношения“ не бях много наясно, но си замълчах. Останалите също.

— Да оставим тези приказки за по-добри времена, съгласни ли сте? — каза Холмс. — Нека да помислим защо сме тук… На вас също ли не обясниха, инспектор Вонедиан?

— Не, разбира се! Но се постараха да ми покажат какво нищожество съм.

— И вас ли ви поканиха така, мон ами? — попита състрадателно Поаро. — Аз направо се изплаших. Не бях предполагал, че така неофициално ще бъда поканен в ада.

— И скучно. Официално и скучно. Хермес още в началото те кара да съжаляваш, че си се родил човек — каза Марлоу.

— Хермес?!

— Наричаме художника Хермес — поясни той. — Митологичният е служел да пренася пощата на боговете, а този им превозва детективи.

Засмях се сдържано.

— Първият гигант е Хефест-Вулкан. Клати се, сякаш малко понакуцва, ако сте забелязали. А вторият е Зевс-Юпитер. Така ги различаваме по-лесно.

— Време е да попитам дали знаете кои са те?

Зададох въпроса напосоки. Още не бях в състояние да се ориентирам в джунглата на собствените си възприятия.

— Вас това не ви интересува! — отвърна ми гласът на Зевс-Юпитер. — Вече си мислех, че никога няма да свършите със запознаването.

— Мислили сте… — Не се доизказах, но и така беше ясно, че преди не бях забелязал подобно свойство у него.